Джон Гришам - Ударът

— Слушай, Дек, затвори си устата и карай, бива ли? Само гледай да не се претрепем някъде.

— Леле, колко сме докачливи днес!

Врязваме се в най-гъстото движение около центъра и аз с ужас поглеждам часовника. Дек подплашва двама пешеходци и профучава през малък паркинг.

— Виждаш ли оная врата там? — сочи той към ъгъла на огромната съдебна палата.

— Аха.

— Минаваш през нея, качваш се един етаж по-горе и влизаш в третата врата отдясно.

— Мислиш ли, че Брузър е там? — питам аз с изтънял глас.

— Естествено — лъже Дек най-безсрамно.

Той натиска спирачките, заковава до бордюра и аз трескаво изскачам навън.

— Само да паркирам, и веднага пристигам — крещи Дек зад гърба ми.

Втурвам се нагоре по каменните стъпала, хлътвам вътре, преодолявам още един етаж и ето че съм пред съдебните зали.

Окръжната съдебна палата на Шелби е старинна, величава и отлично запазена. Подът и стените са мраморни, двойните врати — от полиран махагон. Коридорът е просторен, мрачен и тих. Покрай стените се редят дървени скамейки, а над тях висят портретите на прославени юристи.

Леко забавям крачка и спирам пред съдебната зала на негова светлост Харви Хейл. Бронзова табелка отстрани ми съобщава, че това е Осмо съдебно отделение.

В коридора няма и помен от Брузър, затова леко открехвам вратата, надниквам вътре и първото, което установявам като липса, е неговата масивна фигура. Няма го.

Но залата не е празна. Поглеждам напред покрай червения килим между скамейките и откривам, че ме очаква доста народ. Високо горе в червено кожено кресло е седнал някакъв твърде противен тип с черна тога, който се мръщи насреща ми. Трябва да е съдията Харви Хейл. Стенният часовник зад гърба му показва девет и дванайсет минути. С едната ръка Хейл подпира брадата си, с другата нетърпеливо почуква по масата.

Отляво, оттатък преградата, която отделя публиката от подсъдимата скамейка, адвокатските маси и ложата на съдебните заседатели, забелязвам група хора, отправили погледи към мен. Чудна работа, всички изглеждат съвсем еднакво — къси прически, черни костюми, бели ризи, раирани вратовръзки, сурови лица, високомерни усмивки.

Залата е безмълвна. Чувствам се като натрапник. Дори секретарката и съдебният пристав сякаш са вирнали носове.

С натежали крака и омекнали колене тръгвам към съдията. Гърлото ми е пресъхнало. Думите едва излитат от него.

— Извинете, сър, идвам по делото „Блек“.

Лицето на съдията остава непроменено. Той продължава да потропва с пръсти.

— Вие пък кой сте?

— Ами… казвам се Руди Бейлър. Работя при Брузър Стоун.

— Къде е мистър Стоун? — пита той.

— Не знам точно. Трябваше да се срещнем тук.

Откъм адвокатската тайфа отляво долита трескаво шумолене, но аз не поглеждам натам. Съдията Хейл престава да тропа с пръсти, отлепва брада от дланта си и възмутено поклаща глава.

— Друго не съм и очаквал от него — изрича той към микрофона.

Щом ще бягаме от кантората, твърдо съм решил да отмъкна и делото „Блек“. Мое си е! На никого не го давам. Просто засега съдията Хейл няма откъде да знае, че не Брузър, а именно аз съм адвокатът, който ще води делото. Макар и да примирам от страх, веднага решавам, че сега е моментът да го обявя.

— Вероятно ще искате да отложим разглеждането — казва Хейл.

— Не, сър. Готов съм да обсъдим молбата на колегите — заявявам аз колкото се може по-самоуверено.

Минавам отвъд преградата и слагам досието върху свободната маса отдясно.

— Адвокат ли сте? — пита той.

— Току-що издържах изпита за адвокатски права.

— Но още нямате разрешително, така ли?

Чудя се как не ми е хрумнала досега тази дреболия. Май от гордост съм се отучил да мисля. Пък и нали Брузър се канеше днес да свърши цялата работа и да ми даде думата само за малко.

— Не, сър. Ще положим клетва идната седмица.

Един от противниците кашля с всичка сила, за да привлече погледа на съдията. Обръщам се и виждам мъж с благородна осанка и тъмносин костюм, който театрално се надига от стола.

— Моля уважаемия съд за внимание — изрича той с великолепно отработен глас. — За протокола, името ми е Лио Ф. Дръмонд от „Тинли Брит“, защитник на „Грейт Бенефит“.

Той произнася последните думи бавно и тежко, вдигнал глава към своя стар приятел и съквартирант от Йейл. Секретарката ги натраква набързо и започва да си пили ноктите.

— Възразяваме против участието на този младеж в процеса. — Дръмонд бавно махва с ръка към мен. Говори все тъй тържествено. Вече го мразя. — Та той няма дори разрешително.