Джон Гришам - Ударът

Храним се бавно и мълчаливо, обмисляйки близкото бъдеще. Преди четири месеца идеята да работя с мошеник като Дек би била невъобразима, дори смехотворна, ала сега просто не виждам причина да го отхвърля като съдружник.

— Не ме ли искаш? — жално пита той.

— Само обмислям, Дек. Дай ми малко време. Още не мога да се опомня.

— Извинявай. Но трябва да побързаме.

— Какво знаеш?

— Каквото трябва. Не ме питай.

— Дай ми няколко часа. Искам да поразмисля до утре.

— Бива. Утре и двамата сме в съда, тъй че дай да се срещнем малко по-рано. При Труди. Можем да поговорим в кантората. Помисли си и утре ще ми кажеш.

— Дадено.

— Колко досиета имаш?

Замислям се. Имам дебело досие по случая „Блек“, тъничка папка за мис Бърди и една нищо и никаква трудова злополука, която Дек ми пробута миналата седмица.

— Три.

— Не ги оставяй в кабинета. Прибери си ги у дома.

— Сега ли?

— Сега. Днес следобед. И прибери всичко друго, което може да ти потрябва. Само гледай да не те спипат.

— Следят ли ни?

Той подскача, озърта се и кимва предпазливо, въртейки очи зад дебелите стъкла на очилата.

— Кой?

— Май федералните ченгета. Кантората е под наблюдение.

До късно не ме хваща сън заради небрежния намек на Брузър, че може да ме включи в предварителните заседания по делото „Блек“. Не знам дали е истина или само шега на мъдрия наставник, но ме тревожи повече от бъдещото партньорство с Дек.

Още по тъмно пристигам при Труди. За днес съм й първият клиент. Кафето е вряло, поничките парят. Бъбрим една-две минути, но Труди си има работа.

Аз също. Обръщам гръб на вестниците и се задълбочавам в записките по делото. От време на време хвърлям поглед към празния паркинг и ми се привиждат агенти в коли без полицейски номера — пушат вонящи цигари, пият снощно кафе и дебнат като по филмите. Понякога Дек говори съвсем разумно, друг път се оказва точно толкова смахнат, колкото изглежда.

Той също е подранил. Малко след седем сяда с чаша кафе на отсрещния стол. Заведението постепенно се пълни.

— Е? — пита Дек, забравяйки да поздрави.

— Нека опитаме за година — казвам аз.

Решил съм да подпишем едногодишен договор със задължително предупреждение от трийсет дни в случай, че някой от нас реши да се оттегли.

Лъскавите му зъби изгряват насреща. Дек просто не е в състояние да скрие радостта си и ми протяга ръка през масата. За него мигът е велик. Де да беше така и за мен.

Между другото смятам да го удържам от безсрамни гонитби на хорските нещастия. С упорит труд и вярност към клиентите можем да си изкарваме хляба и дори да вървим нагоре. Ще посъветвам Дек да учи за изпита, да получи най-сетне адвокатски права и да се отнася към професията с повече уважение.

Разбира се, това няма да стане изведнъж.

Не съм наивник. Да държа Дек настрани от болниците ще е като да опазвам алкохолик от бутилка на масата. Но все пак си струва да опитам.

— Прибра ли си папките? — шепне той, гледайки към вратата, през която в момента влизат двама шофьори.

— Да. А ти?

— От миналата седмица изнасям малко по малко.

Вече не ми се слушат тия истории. Насочвам разговора към делото „Блек“ и той веднага го обявява за собственост на съвместното ни предприятие. В осем се отправяме към кантората. По пътя Дек се взира във всяка кола на паркинга, сякаш наоколо гъмжи от агенти.

В осем и петнайсет Брузър още го няма. Двамата с Дек обсъждаме изложението на Дръмонд. Тук и стените имат уши, тъй че говорим само на правни теми.

Осем и половина. От Брузър ни помен. Вчера твърдо каза, че ще дойде в осем, за да прегледаме документацията. Съдията Хейл е в Съдебната палата, а дотам са поне двайсет минути с кола, ако няма задръствания. Дек неохотно набира домашния номер на Брузър. Никакъв отговор. Дру казва, че и тя го чака от осем. Опитва номера в колата му. Не отговаря.

— Може пък да ви чака в съда — предполага тя.

В девет без петнайсет сместваме досието в моето куфарче и напускаме кантората. Дек заявява, че знае най-прекия път и подкарва по него, докато аз се потя от напрежение. Ръцете ми лепнат, гърлото — пресъхнало. Ако Брузър ме насади на пачи яйца, никога няма да му простя. Ще го мразя, додето съм жив.

— Не се стягай — казва Дек, задминавайки като луд кола след кола, без да дава пет пари за светофарите. Значи и той усеща колко ме е страх. — Сигурен съм, че Брузър ще ни чака. — Но в гласа му няма и капчица увереност. — А и да не е там, ти ще се справиш отлично. Ами че то си е най-обикновено искане за даване ход на делото. Така де, няма да има нито съдебни заседатели, нито нищо.