Джон Гришам - Ударът

Ненавиждам го за високомерния тон и отвратителната дребнавост. В края на краищата не е даден ход на процеса, това е едно предварително заседание.

— Ваша светлост, другата седмица ще имам разрешително — протестирам аз и откривам, че гневът ми се отразява добре на гласа.

— Не е достатъчно, ваша светлост — заявява Дръмонд и разперва ръце, сякаш се учудва на моята глупост. Ама че нахалник!

— Издържах изпита, ваша светлост.

— Чудо голямо! — подмята Дръмонд.

Поглеждам го право в очите. Той е заобиколен от четиримата си помощници. Трима седят на масата с приготвени бележници, четвъртият чака зад тях. Мъчат се да ме изпепелят с колективен поглед.

— Голямо е, мистър Дръмонд — отвръщам аз. — Ако не вярвате, питайте Шел Бойкин.

Лицето на Дръмонд се обтяга и ъгълчето на устните му леко потрепва. Цялата защита прави болезнена гримаса.

Номерът беше евтин, но просто не можах да се удържа. Шел Бойкин е един от двамата колеги, удостоени с височайшата чест да бъдат наети в „Брилянтин“. Три години се мразим от дън душа, а миналия месец бяхме заедно на изпита. Не видях името му в неделния вестник. Сигурен съм, че великата адвокатска фирма не е особено поласкана от провала на своя блестящ млад сътрудник.

Дръмонд се навъсва още повече, а аз му изпращам лъчезарна усмивка. През тия няколко секунди на безмълвен сблъсък усвоявам един скъпоценен урок. Той е просто човек. Може да го смятат за легендарен адвокат с безброй вражески скалпове на колана, но все пак си остава човек. Няма как да прескочи преградата и да ме зашлеви, задето го приклещих натясно. Нищо не могат да ми направят — нито той, нито преданата му свита.

В съдебната зала двете страни са равни. Моята маса е колкото неговата.

— Седнете! — ръмжи негова светлост пред микрофона. — И двамата.

Придръпвам най-близкия стол и сядам.

— Един въпрос, мистър Бейлър — продължава съдията. — Кой ще се занимава с делото от името на вашата фирма?

— Аз, ваша светлост.

— А мистър Стоун?

— Не знам. Но случаят е мой, клиентите са мои. Мистър Стоун заведе делото вместо мен, защото още не бях издържал изпита.

— Много добре. Да започваме. За протокола — отсича той и хвърля поглед към секретарката. — Защитата е подала молба за прекратяване на делото, тъй че мистър Дръмонд има думата пръв. Отпускам на двете страни по петнайсет минути, после ще взема решение. Нямам намерение да вися тук цяла сутрин. Разбрахме ли се?

Всички кимаме. Край масата на защитата главите се клатят в пълен синхрон като мишени на панаирджийско стрелбище. Лио Дръмонд се отправя с широка крачка към подиума пред съдийската маса и започва изложението си. Говори бавно, методично и след две-три минути става досаден. Всъщност излага основните точки от своята дебела молба до съда, които в най-общи линии се свеждат до следното: „Грейт Бенефит“ не носи отговорност, защото полицата не предвижда трансплантация на костен мозък. Освен това може да се спори дали полицата включва Дони Рей Блек, тъй като след навършване на пълнолетие той вече не е член на семейството.

Откровено казано, очаквах нещо повече. Мислех си, че великият Лио Дръмонд ще демонстрира чудеса. През последните дни броях с нетърпение часовете до тази първа схватка. Исках да видя сблъсъка между изтънчения Дръмонд и грубия, недодялан Брузър.

Но Дръмонд е толкова скучен, че ако не ми бяха изопнати нервите, щях да заспя. Прескача петнайсетте минути, без да млъкне поне да си поеме въздух. Съдията Хейл е навел глава и чете нещо, сигурно вестник или списание. Двайсет минути. Дек казва, че според слуховете Дръмонд взима по двеста и петдесет долара на час за работа в кантората и триста и петдесет за посещения в съда. Това не може да се мери с хонорарите в Ню Йорк и Вашингтон, за Мемфис обаче е страхотна сума. Тъй че има защо да говори бавно. Струва си човек да е методичен, ако щеш, досаден, щом му плащат такива мангизи.

Тримата му сътрудници яростно дращят в бележниците — явно се мъчат да запишат всяка дума на светилото в групата. Толкова е нелепо, че при по-добри обстоятелства сигурно бих се разсмял. Първо са проучили въпроса, после са написали изложението, след това са го преработили няколко пъти, отговорили са на моето възражение, а сега записват приказките на Дръмонд, които са взети изцяло от същото място. Но нали за това им плащат. Пак според Дек „Тинли Брит“ плаща на сътрудниците си по сто и петдесет за канцеларска работа, а в съда хонорарите сигурно са доста по-високи. Ако е прав, значи тия три роботчета взимат поне по двеста долара на час, за да драскат глупотевини. Плюс триста и петдесет за Дръмонд. Ами че това прави почти хиляда долара на час за нищо и половина.