Джон Гришам - Ударът

— Бъди готов, по някое време може да ти дам думата — казва Брузър.

Преглъщам на сухо. Започва да ме обзема паника.

— Не губи време — добавя той. — Голям позор ще е да изтървем делото още преди да влезе в съда.

— И аз работя по него — обажда се Дек.

— Добре. Значи утре отиваме и тримата. Бог да ни е на помощ, ония сигурно ще докарат поне двайсет души.

Внезапните печалби неминуемо пораждат стремеж към сладък живот. Двамата с Дек решаваме днес да се разминем със супата и сандвичите при Труди. Отскачаме до съседния ресторант и си поръчваме ребра на скара.

— Никога не е раздавал пари — казва Дек, въртейки глава на всички страни. Седнали сме в едно от крайните сепарета на сенчестата зала. Няма кой да ни чуе, но това не го успокоява. — Нещо ще изгърми, Руди, сигурен съм. Токсър и Ридж се канят да бягат. Ченгетата дебнат Брузър. Той раздава пари. Нервен съм, адски нервен.

— Добре де, защо? Не могат да ни арестуват.

— Не ме е страх от това. Боя се за работата.

— Не те разбирам. И да го приберат, Брузър моментално ще излезе под гаранция. Кантората ще си работи.

Това го ядосва.

— Ами ако издънят вратите и нахълтат със заповед за обиск? Колко му е? Правили са го и друг път при обвинения в рекет. Федералните ченгета страшно обичат да атакуват адвокатски кантори и да отмъкват папки и компютри. Никак не ги е грижа за теб и мен.

Честно казано, изобщо не бях мислил за това. Не успявам да скрия изненадата си.

— Естествено, че могат да му провалят бизнеса — натъртва Дек. — И ще го сторят с най-голямо удоволствие. А пък ако им се изпречим на пътя, ще ни прегазят, без да им пука.

— Какво предлагаш?

— Дай да изчезнем!

Отварям уста да попитам какво има предвид, но смисълът е пределно ясен. Дек вече ми е приятел, а сега иска нещо повече. Аз имам адвокатски права и мога да му осигуря параван. Дек си търси съдружник! Преди да кажа каквото и да било, той се втурва в атака.

— Колко пари имаш?

— Ами… пет хиляди и петстотин.

— И аз. Това прави единайсет хиляди. Нека да отделим четири. За петстотин на месец можем да наемем някоя канцеларийка, още петстотин ще хвръкнат за телефон и разноски. Ще си подберем простички мебели, да е по-евтино. Като караме така шест месеца, ще разберем дали си струва. Аз водя клиенти, ти ходиш по съдилищата, делим поравно. Всичко наполовина — разноски, хонорари, печалби, работа, дежурства.

Може и да съм закъсал, но бързо съобразявам.

— А секретарка?

— Не ни трябва — моментално отсича Дек. Явно отдавна крои планове. — Поне на първо време. Като сложим телефонен секретар, ще се справим с обажданията. И двамата можем да пишем на машина. Няма страшно. Почнем ли да припечелваме, ще си наемем момиче.

— Колко ще излязат режийните?

— По-малко от две хиляди. Наем, телефон, ток и вода, канцеларски материали, стотици други дреболии. Но можем да икономисваме и да работим евтино. Ще пестим от разноски и ще гледаме да припечелим. Лесна работа. — Той ме оглежда, отпива глътка чай с лед и пак се привежда напред. — Слушай, Руди, според мен току-що хвърлихме на вятъра двайсет и две хиляди долара. Можехме да приберем целия хонорар, а това са ни режийните за цяла година. Дай да си стъпим на краката и каквото изкараме, отива направо в джоба.

Смята се, че не е етично адвокат да влиза в съдружие с хора извън професията. Бих искал да го изтъкна, но се въздържам. Дек веднага ще ми посочи хиляда вратички покрай морала.

— Наемът ми се струва нисичък — казвам аз, колкото все пак да възразя нещо, а и за да разбера докъде е стигнал с подготовката.

Той присвива очи и се ухилва като заек.

— Вече намерих място. В стара сграда на Медисън Авеню над един антикварен магазин. Четири стаи и тоалетна. Точно на половината път между затвора и „Сейнт Питър“.

Идеална позиция! Мечта за адвоката.

— Кварталът не е много представителен — подхвърлям аз.

— Къде другаде ще намерим такъв наем?

— Да не е много порутено?

— Сносно е. Ще трябва да боядисаме.

— Става, аз съм бояджия и половина.

Сервитьорът пристига и аз се захващам със салатата.

Дек само човърка своята. Мисли трескаво и не му е до ядене.

— Трябва да изчезвам, Руди. Знам леща, дето не са за разправяне. Вярвай ми, като ти казвам, че Брузър ще се сгромоляса. Изпял си е песента. — Дек млъква за миг и захапва лешник. — Ако не ме искаш, следобед ще поговоря с Никлас.

Ако не се броят Токсър и Ридж, остава само Никлас, а знам, че Дек не го харесва. Освен това съм почти убеден, че казва истината за Брузър. Шефът е загазил здравата, както личи дори от най-повърхностен поглед към вестниците. През последните две години Дек му е служил най-предано и ме побиват тръпки, като си помисля, че се готви да бяга.