Джон Гришам - Ударът

Дек кара като луд през града. Не си говорим. Край нас прелита линейка и сърцето ми подскача. Друга линейка изхвръква от съседната улица.

Крайбрежният булевард е преграден от десетки полицейски коли с мигащи лампи. Линейки и пожарни коли са натъпкани броня до броня. Над реката виси хеликоптер. Някои хора стоят неподвижно на групички, други тичат с крясъци и ръкомахане. Над самия бряг забелязвам стрелата на кран.

Бързо заобикаляме жълтата полицейска лента и се вливаме в тълпата зяпачи покрай реката. От катастрофата са минали вече няколко часа и напрежението бавно спада. Сега хората просто чакат. Мнозина са се сгушили един до друг като статуи на ужаса по каменните пейки и гледат през сълзи как водолази и санитари търсят телата. Тук-там свещеници и роднини са коленичили в страстна молитва. Десетки замаяни гимназисти с мокри смокинги и парцаливи бални рокли се държат за ръце, вперили погледи във водата. Част от парахода стърчи на три метра над водата и неколцина спасители с леководолазни костюми се катерят по него. Други използват за база три съединени понтона.

Тук всичко се извършва по своеобразен ритуал, но за да го разбере човек, е нужно време. Един полицай лейтенант бавно се задава по мостчето откъм плаващия кей и стъпва върху паветата. Посърналото множество притихва съвсем. Лейтенантът спира край една полицейска кола, наоколо му се струпват репортери. Повечето хора остават по скамейките, загръщат се по-плътно с одеялата и продължават да се молят. Това са роднини, близки, приятели. Лейтенантът изрича:

— Съжалявам, но идентифицирахме тялото на Мелани Добинс.

Думите му прокънтяват в тишината, нарушена почти веднага от стоновете на близките. Те се прегръщат, търсейки опора един от друг. Приятели на момичето коленичат, раздават се женски ридания.

Другите извръщат глави и ги гледат, но същевременно въздъхват от облекчение. Тяхната страшна вест неизбежно ще дойде, но поне засега е отложена. Все още има надежда. По-късно ще узная, че в част от трюма е останал въздух и там са оцелели двайсет и един абитуриенти.

Полицаят лейтенант се обръща и тръгва към кея, където вече вадят нов труп от водата.

После бавно се разиграва нов ритуал — не тъй трагичен, но далеч по-отвратителен. Хора с мрачни лица почват да се прокрадват към скърбящото семейство. Носят визитни картички и се опитват да ги връчат на роднините и приятелите. Пристъпвайки в мрака, те си разменят враждебни погледи. Биха убили човек, за да поемат делото. Искат само една трета.

Дек е наясно далеч преди да съм осъзнал какво става. Кимва ми да се приближим към семейството, но аз отказвам да помръдна. Той хлътва в тълпата и бързо изчезва сред мрака, устремен да направи своя удар.

Обръщам гръб на реката и побягвам през нощния Мемфис.

Изпитната комисия изпраща резултатите с препоръчана поща. Във факултета човек може да чуе истории за нещастници, които чакат дни наред и накрая припадат край пощенската кутия. Или хукват по улицата с крясъци, размахвайки писмото като смахнати. Изобщо всякакви истории, които навремето изглеждаха весели, но сега не откривам в тях нищо смешно.

Минали са трийсет дни, а вести все още няма. Посочих домашния си адрес, защото съм адски сигурен, че при Брузър непременно ще отворят писмото преди мен.

Трийсет и първият ден се пада събота — ден, в който ми се отпуска да спя до девет, преди моята експлоататорка да заблъска с четка по вратата. Най-неочаквано е решила, че гаражът под апартаментчето се нуждае от спешно боядисване, макар според мен да изглежда съвсем прилично. Подмамва ме от леглото с новината, че вече е изпържила бекон с яйца и ако не побързам, закуската ще изстине.

Работата потръгва. Резултатът от боядисването е напълно задоволителен. Напредъкът се забелязва с просто око. Слънцето се спотайва зад високите облаци и аз работя без излишни напъни.

Около шест вечерта мис Бърди обявява, че е време да свършваме, стига сме работили. И добавя радостна вест — ще вечеряме вегетарианска пица!

Снощи работих в „Йоги“ до един след полунощ и засега нямам желание да се връщам там. Тази съботна вечер съм волен като птичка. Лошото е, че нямам ни най-малка представа с какво да се заема. Печален факт — идеята за вечеря с вегетарианска пица в компанията на осемдесет и четири годишна бабичка почва да ми се струва привлекателна.

Отскачам да си взема един душ и се преобличам. Когато влизам в къщата, откъм кухнята долитат странни миризми. Мис Бърди се суети около печката. Никога не е правила пица, съобщава ми тя, сякаш това би трябвало да ме успокои.