Джон Гришам - Ударът

— И какво? — питам аз, без да се изправям.

Той се навъсва, хвърля наоколо боязлив поглед и пак привежда глава.

— Има вероятност да пропее срещу Брузър. А може би и срещу Принс Томас. От едно място дори чух, че са обявили награда за главата му.

— Наемник ли ще докарат?

— Да. По-тихо.

— И кой плаща?

Просто не вярвам да е моят работодател.

— Опитай да познаеш.

— Не и Брузър.

Дек се усмихва плахо и беззъбо.

— Няма да му е за пръв път.

Той стръвно захапва сандвича, кимва ми и започва усърдно да дъвче. Изчаквам да преглътне.

— И за какво ми разправяш всичко това?

— Потърси си резервни варианти.

— Нямам резервни варианти.

— Може да се наложи.

— Чакай де, едва съм постъпил тук.

— Може да стане напечено.

— Ами ти?

— Сигурно ще си плюя на петите.

— А другите?

— Не им бери грижата, те да не са се загрижили за теб? Тук само аз съм ти приятел.

Тия думи не ми дават покой през следващите няколко часа. Дек знае повече, отколкото казва, но след още две-три посещения при Труди ще изкопча всичко. Имам силното подозрение, че си търси тих пристан за бурята. Вече познавам другите адвокати — Никлас, Токсър и Ридж, — но те са сдържани и почти не говорят. Вечно си заключват вратите. Дек не ги обича, а за техните чувства към него мога само да гадая. Дек смята, че Токсър и Ридж са приятели и вероятно се готвят в близко време да открият собствена фирма. Никлас е пропаднал алкохолик.

Най-лошият вариант ще е да арестуват Брузър и да започнат процес срещу него. Делото ще се влачи поне година. А дотогава ще може да работи и да управлява кантората. Поне така предполагам. Няма как да му отнемат адвокатските права, преди да е осъден.

Успокой се, повтарям си аз.

Няма страшно. Вече са ме изхвърляли на улицата и пак съм на крака.

На път към мис Бърди минавам покрай градския парк. Лампите вече светят, но по тревата продължават да играят бейзбол поне три любителски отбора.

Спирам при телефона до автомивката и набирам номера. След третия сигнал Кели вдига слушалката.

— Ало.

Гласът й ме разтърсва от глава до пети.

— Там ли е Клиф? — приглушено питам аз. Ако е там, просто ще затворя.

— Не. Кой се обажда?

— Руди — отговарям с нормален глас.

Затаявам дъх, очаквайки да чуя пукот и сигнала за свободна линия… или думи, изпълнени с нежен копнеж. По дяволите, сам не зная какво очаквам.

Кели мълчи, но не затваря.

— Помолих те да не звъниш — казва тя най-сетне, но усещам, че не се сърди.

— Извинявай. Просто не издържах. Тревожа се за теб.

— Не бива да го правим.

— Кое?

— Сбогом.

Сега вече наистина чувам пукот и после сигнал.

Толкова време събирах кураж да позвъня, а сега съжалявам. Май куражът ми е повече от ума. Знам, че мъжът й е избухлив до безумие, но нямам представа докъде би стигнал. Ако е ревнив — а това е просто задължително за един изпаднал провинциален спортист на деветнайсет години с хубавичка съпруга — значи я дебне на всяка крачка. Но дали би стигнал чак дотам, да я подслушва по телефона?

Абсурдна мисъл, заради нея обаче дълго не мога да заспя.

Спал съм по-малко от час, когато телефонът звъни. Според будилника наближава четири. Опипвам в мрака и вдигам слушалката.

Дек се обажда от колата си. Възбуден е до немай-къде и говори като картечница. Идва към мен, вече е само на няколко пресечки. Става дума за нещо голямо, спешно, някакво разкошно бедствие. Бързо! Обличай се! Нарежда ми след по-малко от минута да съм долу, на тротоара.

Когато излизам, Дек вече ме чака в раздрънкания си пикап. Скачам до него и той настъпва педала до ламарината. Нямах време дори да си измия зъбите.

— Накъде си ме помъкнал? — питам аз.

— Голяма катастрофа долу по реката — мрачно обявява той, като че наистина е опечален. — Снощи малко след единайсет един петролен танкер се откъснал от кея и течението го нанизало право в някакъв стар параход, нает за абитуриентски бал. Трябва да е имало поне триста хлапета на борда. Параходът потънал край Муд Айланд, на две крачки от брега.

— Това е ужасно, Дек, но какво можем да сторим?

— Да огледаме положението. Някой се е обадил на Брузър. Брузър се обади на мен. И толкоз. Това е страхотна катастрофа, може би най-голямата в цялата история на Мемфис.

— Е, какво сега, да се пъчим ли?

— Не разбираш. Брузър не би я изпуснал за нищо на света.

— Добре. Да си натъпче тогава дебелия задник във водолазен костюм и да вади тела от дъното.

— Може да се окаже златна мина.