Джон Гришам - Ударът

Адвокатът е длъжен да дава на клиента най-добрия съвет независимо от личните си финансови интереси. Не се съмнявам, че без особени затруднения бих ги склонил да приемат. Бих могъл да ги убедя, че, така или иначе, съдията Хейл ще ни дръпне килимчето, че парите са на масата и утре ще изчезнат завинаги. Бих могъл да им опиша най-черни картини, а тия хора са толкова мачкани, че охотно ще ми повярват.

От лесно по-лесно. И аз ще си тръгна с двайсет и пет хиляди долара хонорар — сума, която в момента просто не мога да си представя. Но вече съм превъзмогнал изкушението. Преборих се с него тази сутрин в хамака и намерих душевен покой.

В момента обаче ми трябва съвсем малко, за да кривна от правия път. По-добре да си тръгна, преди да съм продал клиентите си.

Напускам двамата и дълбоко в сърцето си се надявам утре да не се наложи да им съобщя, че делото е прекратено.

В околностите на „Сейнт Питър“ са разположени поне още четири болници. Освен това има медицински институт, зъболекарски институт и безброй частни лекарски кабинети. Медицинската общност на Мемфис се е събрала главно в района между Юниън и Медисън Авеню. На Медисън, точно срещу „Сейнт Питър“, се издига осеметажна сграда, известна под името Медицински център „Пийбоди“. От нея над улицата минава остъклен тунел, тъй че докторите да стигат по най-бърз начин от кабинетите си до болницата и обратно. В сградата има само лекари, между които е и ортопедът Ерик Крагдейл. Кабинетът му се намира на третия етаж.

Вчера чрез няколко анонимни обаждания открих каквото ми трябваше. Сега чакам в огромното фоайе на „Сейнт Питър“, издигнато един етаж над улицата, и гледам към паркинга пред „Пийбоди“. В единайсет без двайсет виждам как един стар фолксваген завива откъм Медисън и намира място за паркиране. Отвътре излиза Кели.

Както очаквах, тя е сама. Преди час се обадих да потърся Клиф в работата му и когато дойде на телефона, оставих слушалката. Докато Кели се мъчи да излезе от колата, виждам само върха на главата й. Сетне тя се подпира на патерици и мъчително тръгва към сградата между две редици автомобили.

Качвам се с асансьора един етаж по-горе и пресичам по стъкления тунел над Медисън. Нервен съм, но не бързам.

Чакалнята е претъпкана. Кели седи с гръб към стената и прелиства някакво списание. Гипсът около глезена й е нов, със скоба за стъпване. Съседната седалка е свободна и преди да ме забележи, аз вече съм до нея.

В първия момент на лицето й се изписва изненада, която веднага се превръща в радостна усмивка. Тя нервно хвърля поглед наоколо. Никой не ни гледа.

— Чети си списанието — прошепвам аз и разгръщам стар брой на „Нашънъл Джиографик“.

Тя вдига пред очите си още по-стар брой на „Вог“ и пита:

— Какво нравиш тук?

— Боли ме гръбнакът.

Кели поклаща глава и пак се озърта. Жената до нея май би желала да ни огледа, но е с гипс на шията.

— И при кой доктор идваш? — пита тя.

— При Крагдейл — отговарям аз.

— Много смешно.

Дори по болнична престилка, със синини и без грим, Кели Райкър беше красавица. Сега просто не мога да откъсна очи от нея. Облечена е със семпла памучна бяла риза, може би взета назаем от Клиф, и светлокафяви шорти. Тъмната й коса се спуска почти до средата на гърба.

— Бива ли го? — питам аз.

— Доктор като доктор.

— За пръв път ли го посещаваш?

— Престани, Руди. Не ми се говори. Мисля, че трябва да си вървиш.

Гласът й е тих, но решителен.

— Знаеш ли, Кели, много мислих за теб. Всъщност само ти си ми в главата и се чудя как да постъпя.

Млъквам, докато край нас минава някакъв мъж в инвалидна количка.

— И какво? — пита тя.

— Все още не знам.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Не, не. Искаш да съм ти подръка, да ти звъня от време на време, та следващия път, като те пребие оня негодник, някой да се загрижи. Това искаш.

— Няма да има следващ път.

— Защо не?

— Защото той вече е друг. Опитва се да остави пиенето. Обеща повече да не ме бие.

— И ти му вярваш?

— Да, вярвам му.

— И друг път е обещавал.

— Защо не вземеш да си вървиш? И не звъни повече, разбра ли? Само ми усложняваш живота.

— Защо? Защо ти усложнявам живота?

Тя трепва за миг, отпуска списанието в скута си и ме поглежда.

— Защото тъкмо бях започнала да мисля по-рядко за теб.

Обзема ме радост — значи тя мисли за мен. Вадя от джоба си визитна картичка със стария служебен адрес, който сега е запечатан и окупиран от няколко правителствени организации. Записвам на гърба телефонния си номер.