Джон Гришам - Ударът

— Разбрахме се. Няма повече да звъня. Потрябвам ли ти, това е домашният ми номер. Държа да узная, ако онзи тип пак те тормози.

Тя взима картичката. Бързо я целувам по бузата и напускам чакалнята.

На шестия етаж в същата сграда са онколозите. Доктор Уолтър Корд е лекуващ лекар на Дони Рей, което в момента означава, че му предписва разни хапчета и го чака да умре. Именно Корд е препоръчал първия цикъл хемотерапия и пак той е установил, че Рон Блек би бил идеален донор за присаждане на костен мозък. Ако се стигне до съд, той ще бъде най-важният ми свидетел.

Връчвам на сестрата в чакалнята му подробно писмо. Бих желал да поговорим в удобен за него час и по възможност без да плащам. По принцип лекарите ненавиждат всички адвокати и разговарят с нас само срещу солиден хонорар. Но двамата с Корд сме от едната страна на барикадата. Нищо не губя, ако опитам да се разбера с него.

С тръпнещо сърце карам бавно през този занемарен квартал и се мъча да разчета олющените номера над вратите. Улицата изглежда така, сякаш преди време природно бедствие е прогонило обитателите и сега народът постепенно се завръща. Тухлените сгради са на два и три етажа, със стъклени витрини откъм улицата. Прилепват плътно една до друга, само тук-там се мяркат тесни проходи. Много от тях са със заковани прозорци и врати, забелязвам дори няколко опожарени. Минавам край два ресторанта — единият с чадъри и масички на тротоара, но без клиенти. По-нататък има химическо чистене, цветарски магазин…

Антикварният магазин „Заровеното съкровище“ е в една доста спретната ъглова сграда със сиви стени и червени тенти над витрините. Вдигам поглед към втория етаж, където би трябвало да е новото ми работно място.

Тъй като не откривам друг вход, влизам в антикварния магазин. От миниатюрния вестибюл започва тясно стълбище, в края на което се мержелее светлина.

Дек ме посреща с горда усмивка.

— Е, как ти се струва? — пита той още преди да се огледам. — Четири стаи, над сто и десет квадрата, плюс тоалетна. Не е зле. — Потупва ме по рамото, после се втурва напред и широко размахва ръце. — Мисля тук да е приемната, като си вземем секретарка. Само една боя му трябва. Подът навсякъде е чамов. — Дек тропва с крак, сякаш не мога и сам да видя. — Стаите са високи три метра и половина. Стените са с гипсова шпакловка, лесно ще ги боядисаме. — Той ми прави знак да го последвам. Минаваме през отворена врата и влизаме в къс коридор. — По една стая отляво и отдясно. Тая тук е по-голяма, та си рекох, че ще е за теб.

Влизам в новия си кабинет и бивам приятно изненадан. Стаята е около пет на пет с прозорец към улицата. Празна, чиста, с равен и здрав под.

— А пък хей там е третата стая. Мисля да я използваме като заседателна зала. Аз ще работя отсреща, няма обаче да ти преча.

Толкова се мъчи да ми угоди, че направо ме хваща жал. Кротко бе, Дек, харесвам кантората. Добра работа си свършил.

— Оттатък е тоалетната. Ще трябва да почистим и да боядисаме. Може да викнем водопроводчик. — Дек отстъпва към предната стая. — Е, как ти се струва?

— Става, Дек. Кой е собственикът?

— Вехтошарите от долния етаж. Едно старче и жена му. Между другото, имат разни по-старички мебели, дето могат да ни свършат работа: маси, столове, лампиони, дори канцеларски шкафове. Евтино, прилично, както си го мислехме, и ще ни дадат всичко на изплащане. Радват се, че ще има и други хора в сградата. Май са ги обирали два-три пъти.

— Радостна вест.

— Е, няма как. Ще трябва да внимаваме. — Той ми подава листче с цветни образци за бои. — Мисля да изберем бяло или слонова кост. Хем по-евтино, хем по-малко работа ще ни отвори. От телефонната компания обещаха да дойдат утре. Ток вече имаме. Виж и онова там.

До прозореца има масичка с малък черно-бял телевизор и някакви листове пред него.

Дек вече е бил и при печатар. Подава ми разни проекти за фирмени бланки — навсякъде моето име е отпечатано с едри букви, а неговото се е свряло в ъгъла с добавка „сътрудник“.

— Говорих с печатаря от другия ъгъл. Много разбран човек. Обещава за два дни да изпълни поръчката. Според мен ще ни трябват петстотин бланки и пликове. Харесваш ли някоя?

— Ще ги огледам довечера.

— Кога да почнем с боядисването?

— Ами, смятам…

— Ако се хванем здравата, май може да свършим за един ден. Без втора ръка, разбира се. Днес следобед ще купя боя и започвам. Можеш ли да ми помогнеш утре?

— Дадено.

— Трябва да решим някои неща. Например за факса. Сега ли да го вземем, или да изчакаме? Нали ти казах, утре идват за телефоните. Ами ксерокс? Засега май може и без него — ще си пазим оригиналите, а пък като се наложи, ще ходя да вадя копия. Ще ни трябва обаче телефонен секретар. Един сносен апарат струва осемдесет долара. Ако речеш, имам тая грижа. И трябва да си открием банкова сметка. Познавам един завеждащ клон във Фърст Тръст Банк, обещал е да ни осигури по трийсет чека на месец без такса и два процента лихва. По-добро от това никъде няма да намерим. Само трябва да внимаваме с чековете, защото ще има и сметки за плащане. — Изведнъж Дек поглежда часовника си. — Хей, без малко да забравя! Преди час са издали заповед за арестуване с повече от сто обвинения срещу Брузър, Принс Томас, Уили Максуейн и някои други.