Джон Гришам - Ударът

Ако наистина е избягал, дано да се отърве. Дано да е отмъкнал купища пари и никога да не го хванат. Не ме интересува в какво го обвиняват, той ми е приятел.

Дот ме настанява на същото място край кухненската маса и поднася нескафе в същата чашка. Рано е и в разхвърляната кухня тегне дъх на пържен бекон.

— Бъди е вън — казва тя и посочва с ръка.

Не поглеждам натам.

— Дони Рей гасне — казва тя, — вече два дни не е ставал от леглото.

— Вчера за пръв път бяхме в съда — съобщавам аз.

— Вече?

— Не беше процес или нещо подобно. Само предварително разглеждане. Застрахователната компания иска да прекрати делото и май ще падне голяма борба.

Мъча се да говоря просто, но не знам дали тя изобщо ме чува. Гледа през мръсния прозорец към задния двор, но не към форда. Сякаш моите думи не я засягат.

Сам не зная защо, но това ме облекчава. Ако съдията Хейл постъпи както предполагам и ако не успеем да подадем иска в друг съд, случаят е приключен. Може би цялото семейство е вдигнало ръце. Може би няма да ме обвиняват, ако се проваля.

Докато карах насам, реших да не споменавам за съдията Хейл и неговите заплахи. Това само би усложнило разговора. Ще имаме време да го обсъдим по-късно, когато не ни остане друга тема за приказки.

— Застрахователната компания предлага споразумение.

— Какво предлагат?

— Пари.

— Колко?

— Седемдесет и пет хиляди долара. Пресметнали са, че толкова ще изхарчат за защита, и ви ги предлагат още сега, за да прекратите делото.

Тя се изчервява и стиска зъби.

— Значи гадните копелета си мислят, че могат да ни купят, така ли?

— Да, така си мислят.

— На Дони Рей не му трябват пари. Трябваше му присаждане на костен мозък преди година. Сега е късно.

— Права си.

Тя се пресята към масата и пали цигара. Очите й са влажни и зачервени. Сбъркал съм. Тази майка не се предава. Тя жадува за отмъщение.

— И какво да ги правим тия седемдесет и пет хиляди долара? Дони Рей ще е мъртъв, оставаме само двамата с него. — Тя кимва към форда. — Копелета проклети…

— Права си.

— Ти сигурно си им казал, че ще ги вземем, нали?

— Нищо подобно. Не мога да се уговарям без ваше съгласие. Имаме време до утре.

И в ума ми отново изниква заплахата за прекратяване. Разбира се, можем да оспорваме решението на съдията Хейл. Може да ни отнеме цяла година, но поне ще имаме някакъв шанс. Само че и за това не ми се говори.

Дълго седим безмълвни, просто мислим и чакаме. Или поне аз размишлявам. Един господ знае какво се върти из нейната глава. Горката женица.

Тя смачква цигарата в пепелника и казва:

— Най-добре да поговорим с Дони Рей.

Тръгвам след нея по тясно коридорче. Вратата на Дони Рей е затворена и на нея виси табелка ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Дот почуква лекичко и влизаме. Стаята е чиста и спретната, из въздуха се носи дъх на дезинфекция. В ъгъла работи вентилатор. Прозорецът е отворен. Телевизорът е издигнат високо срещу леглото, върху нощното шкафче са подредени шишенца с лекарства.

Дони Рей лежи изпънат като дъска под чаршафа. Когато ме вижда, той се усмихва широко и потупва леглото до себе си. Сядам. Дот се настанява от другата страна.

Той се усмихва упорито, опитвайки да ме убеди, че се чувства чудесно, че днес е хубав ден. Само малко е уморен, нищо повече. Говори глухо и бавно, понякога едва го разбирам. Изслушва внимателно моя разказ за вчерашните събития и предложението на Дръмонд. Дот го държи за ръката.

— Няма ли да дадат повече? — пита той.

Вчера двамата с Дек обсъждахме този въпрос. Скокът е невероятен — от нула на седемдесет и пет хиляди. Подозираме, че могат да отстъпят до сто хиляди, но не бих рискувал с подобен оптимизъм пред клиентите.

— Съмнявам се — отговарям аз. — Но можем да опитаме. Най-много да ни откажат.

— Колко ще получиш? — пита Дони.

Обяснявам му, че хонорарът ми е една трета.

Той поглежда майка си.

— Това прави петдесет хиляди за теб и татко.

— Какво ще ги правим тия пари? — пита тя.

— Ще изплатите къщата. Ще си купите нова кола. Ще спестите нещичко за старини.

— Не ми трябват гадните им пари.

Дони Рей притваря очи и задремва. Гледам шишенцата с лекарства. След малко той се събужда и се опитва да стисне ръката ми.

— Искаш ли да се съгласим, Руди? Част от парите са твои.

— Не. Не искам споразумение — твърдо казвам аз. Поглеждам го, после се обръщам към Дот. Двамата слушат напрегнато. — Нямаше да предлагат такива пари, ако не се страхуваха. Искам да изкарам на бял свят всичките им гадости.