Джон Гришам - Ударът

Лекарят ме изписа тази сутрин, тъй че вече съм у дома. Благодаря за всичко. Моли се за нас. Ти си чудесен.

След подписа е добавила:

Моля те, не ми звъни, не пиши и не се опитвай да ме видиш. Само ще стане по-зле. Още веднъж благодаря.

Знаела е, че ще я чакам търпеливо. Покрай всичките сладострастни мисли, които бушуват из мозъка ми през последното денонощие, изобщо не съм се сетил, че може да я изпишат. Твърдо разчитах на нова среща.

Бродя безцелно но безкрайните коридори и опитвам да се опомня. Трябва на всяка цена да я видя отново. Тя се нуждае от мен, няма кой друг да й помогне.

Спирам до телефонния автомат, откривам в указателя името Клиф Райкър и набирам номера. Отсреща ме осведомяват, че телефонът е изключен.

В сряда рано-рано пристигаме в хотела и без излишни церемонии биваме вкарани в бална зала с размерите на футболно игрище. Таксите са платени отдавна, тъй че сега остава само да ни проверят по списък. Тук-там се срещат изнервени бъбривци, но като цяло не ни е до общуване. Всички примираме от страх.

От около двеста човека, дошли за днешния изпит, поне половината са завършили факултета миналия месец. Тук са моите приятели и врагове. Букър се настанява далече от мен. Решили сме да не сядаме заедно. Сара Планкмор Уилкокс и С. Тод са в отсрещния ъгъл. Ожениха се миналата събота. Няма що, голям меден месец.

Той е надменен аристократичен красавец и се подготвяше с частни преподаватели. Дано да го скъсат. И Сара.

Въздухът буквално е наситен с дух на съперничество, както през първите седмици във факултета, когато ужасно ни вълнуваше кой как ще се представи. Кимвам на неколцина познати с тайната надежда да се издънят, защото и те ми мислят същото. Така е в нашия занаят.

След като всички се настаняваме на сгъваемите маси, изслушваме десетминутен инструктаж. Точно в осем получаваме изпитните текстове.

Първият раздел се нарича „междущатски“ — безкрайна поредица от коварни тестове относно ония закони, които са общи за всички щати. Изобщо нямам представа дали ги знам, или не. Утрото се проточва до безкрайност. На обяд двамата с Букър хапваме в хотелския бюфет, без да обелим и дума за изпита.

Вечерята ми се състои от пуешки сандвич на чист въздух в компанията на мис Бърди. Лягам си още в девет.

В петък късно следобед приключваме с изпита, грохнали до немай-къде. Толкова сме изтощени, че вече ни е все едно. Квесторите събират последните листове и казват, че можем да си вървим. Някой подхвърля идеята да си спомним на чашка старите времена и заедно с още петима приятели се озовавам в „Йоги“. Тази вечер Принс е изчезнал, Брузър също липсва и това ме успокоява, защото никак не бих желал момчетата да видят какъв шеф съм си намерил. И бездруго ще ме разпитват какво работя. Добре де, изчакайте само годинка, и ще си намеря нещо по-хубаво.

Още след първата сесия научихме, че за изпит не се приказва. Почнеш ли да сравняваш отговорите, с ужас откриваш колко много неща си пропуснал.

Хапваме пица, обръщаме по няколко бири, но сме прекалено изтощени, за да вдигнем тупурдия. На прибиране Букър споделя, че май ще се разболее. Твърдо смята, че няма да изкара.

Отспивам си цели дванайсет часа. Обещал съм на мис Бърди, че ако не вали, още днес ще пристъпя към задачите, а когато най-сетне се събуждам, апартаментът е огрян от ярки слънчеви лъчи. Времето е горещо, задушно и влажно — типичен мемфиски юли. След три дни напрягане на поглед, въображение и памет в закрито помещение нямам нищо против малко черна работа. Най-напред обаче незабелязано се измъквам и двайсет минути по-късно паркирам пред къщата на семейство Блек.

Дони Рей ме чака на верандата, облечен с джинси, бяла тениска, мокасини, черни чорапи и бейзболно каскетче, което изглежда прекалено голямо за съсухреното му лице. Ходи с бастун, но за по-сигурно го подхващам под крехкия лакът. Двамата с Дот го извеждаме на тесния тротоар и грижливо му помагаме да се сгъне на предната седалка. За нея е истинско облекчение, че Дони излиза на разходка — за пръв път от месеци насам. В близките няколко часа няма да има друга грижа, освен Бъди и котките.

Докато караме през града, Дони Рей седи с бастун между краката и подпира брадичка върху него. Почти не говори.

Завършил е гимназия преди три години, на деветнайсет. Близнакът му Рон го изпреварил с една година. За колеж не е и помислял. Две години работил като продавач в универсален магазин, но след един обир напуснал. Никога не е живял извън дома си. И доколкото знам, никога не е получавал нещо повече от минималната работна заплата.