Джон Гришам - Ударът

Завиваме наляво и тя посочва вратата. Радостна изненада — стаята се оказва просторна, с прозорец и собствена баня. Лампата свети.

Не знам доколко може да се движи, но в момента е напълно безпомощна.

— Ще трябва да ми помогнеш — казва тя.

Не се налага да повтаря. Внимателно се навеждам над нея и тя сплита ръце около врата ми. Притиска се по-силно, отколкото трябва, но аз не възразявам. Нито пък ме смущава мократа престилка. Сега сме плътно един до друг и аз веднага усещам, че тя е без сутиен. Прегръщам я още по-здраво.

Внимателно я повдигам от количката, което се оказва съвсем лесно, защото тя едва ли тежи повече от петдесет килограма заедно с гипса. Маневрираме към леглото колкото се може по-бавно, полагаме безброй грижи за болния крак, старателно заемаме удобна позиция и аз я отпускам надолу сантиметър по сантиметър. Неохотно откриваме, че трябва да се разделим. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго, когато дежурната сестра влиза, скърцайки по керамичния под с гумените си подметки.

— Какво е станало? — възкликва тя, щом забелязва мократа престилка.

Ние все още се мъчим да разхлабим прегръдката.

— А, това ли? Залях се, без да искам — обяснява Кели.

Сестрата не спира нито за миг. Бръква в шкафчето под телевизора и вади сгъната престилка.

— Е, трябва да се преоблечеш — казва тя, хвърляйки престилката на леглото до Кели. — И да се избършеш с мокра гъба. Цялата. — Тя спира за секунда и рязко кимва към мен. — Накарай го да ти помогне.

Дълбоко поемам дъх, за да не припадна.

— И сама ще се справя — отвръща Кели, слагайки престилката върху нощното шкафче.

— Часът за посещения отдавна свърши — казва сестрата. — Побързайте, деца.

И тя изчезва от стаята. Затварям вратата и се връщам до леглото. Гледаме се мълчаливо.

— Къде е гъбата — питам аз и двамата се разсмиваме. Когато се смее, край устните й изникват чаровни трапчинки.

Кели потупва ръба на леглото.

— Седни тук.

Сядам до нея. Не се докосваме. Тя придърпва чаршафа нагоре, сякаш иска да скрие мокрите петна.

Много добре разбирам какво е положението. Тормозена или не, съпругата си остава съпруга, докато не получи развод. Или докато не убие негодника.

— Е, как ти се стори Клиф? — пита тя.

— Искаше да го видя, нали?

— Не знам. Може би.

— Направо е за убиване.

— Май си прекалено суров, а?

Млъквам за миг и поглеждам настрани. Вече съм решил да не си играя с нея. Щом е станало дума, ще бъда откровен.

Всъщност какво търся тук?

— Не, Кели, не съм суров. Всеки мъж, който удря жена си с алуминиева бухалка, заслужава да бъде убит.

Гледам я внимателно, но тя дори не трепва.

— Откъде знаеш?

— Винаги има следи. Полицейски доклади, лекарски повиквания, болнични записи. Какво чакаш още? Да те халоса с бухалката по главата ли? Като нищо може да те убие. Два-три яки удара по черепа и…

— Престани! Не ми обяснявай, сама знам. — Тя поглежда стената, после се обръща към мен и виждам, че сълзите отново са бликнали. — Ти изобщо не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Ако ми се говореше за това, щях да ти кажа. Нямаш право да се месиш в моя живот.

— Подай молба за развод. Още утре ще ти донеса формуляри. Направи го още сега, докато лежиш в болница след последния побой. По-добро доказателство — здраве му кажи. Ще мине като по вода и след три месеца си свободна.

Тя поклаща глава, сякаш дрънкам врели-некипели. Сигурно е така.

— Не разбираш.

— Знам, че не разбирам. Но виждам как стоят нещата. Ако не се отървеш от тоя скапаняк, след месец може да си в гроба. Имам телефоните на три организации за подкрепа на малтретирани жени.

— Малтретирани ли?

— Точно така. Малтретирани. Ти си малтретирана, Кели. Не го ли разбираш? Тая скоба в глезена ти означава, че си малтретирана. Това синьо петно на бузата ясно доказва, че мъжът ти те бие. Има кой да ти помогне. Подай молба за развод и потърси помощ.

Тя се позамисля. Настава тишина.

— С развод няма да стане. Вече опитах.

— Кога?

— Преди няколко месеца. Не знаеш ли? Сигурна съм, че е записано някъде из съдебните архиви. Нали си голям следотърсач.

— Какво стана с развода?

— Оттеглих молбата.

— Защо?

— Защото не издържах на боя. Той щеше да ме убие. Казва, че ме обича.

— Хубава обич, няма що! Слушай, имаш ли баща или брат?

— Защо питаш?

— Защото, ако някой си позволи такова нещо с дъщеря ми, ще му извия врата.

— Баща ми не знае. Нашите все още се цупят, задето забременях. Сигурно никога няма да ми простят. Намразиха Клиф още от пръв поглед, а когато избухна скандалът, скъсахме всякакви връзки. Повече не сме се чували.