Джон Гришам - Ударът

Тя е застанала така, че да може да ме поглежда незабелязано. Клиф седи почти с гръб към мен. Понякога се озърта, но движенията му са пределно ясни. Още преди да ме е погледнал, аз вече се чеша по главата или чета най-усърдно.

След десет минути почти пълно мълчание тя казва нещо, което предизвиква разпален отговор. Жалко, че не мога да ги чуя. Клиф се тресе от злоба и ръмжи насреща й. Тя го скастря набързо. Гласовете с засилват и скоро разбирам, че спорят дали тя ще даде показания срещу него, или не. Май все още не е решила. И Клиф май доста се впряга. Той е кибритлия — типично за мъжкар от глухата провинция — и тя му подхвърля да не крещи. Клиф пак се озърта и опитва да понижи глас. Вече не го чувам какво казва.

След като го е разлютила, тя успокоява топката, но той продължава да кипи. Няколко секунди двамата се преструват на непознати.

После тя повтаря номера. Казва нещо и гърбът му се вцепенява. Ръцете му треперят, езикът му се изпъстря с нецензурни приказки. Карат се една-две минути, сетне тя млъква и престава да му обръща внимание. Клиф явно не обича да го загърбват и повишава тон. Кели му казва да говори по-тихо, хората слушат. Той обаче става още по-шумен и описва подробно какво ще я прави, ако не престане с тия глупости, дето могат да го вкарат в затвора и тъй нататък.

Тя изрича нещо съвсем тихичко. Внезапно Клиф скача на крака и помита с един замах високата си пластмасова чаша. Питието се разхвърчава навсякъде, обливайки с пяна съседните маси и пода. Кели е мокра от глава до пети. Тя ахва, затваря очи и се разплаква. Той изчезва навън и от коридора долитат тежките му стъпки, съпроводени от яростни ругатни.

Неволно се изправям, но тя бързо поклаща глава. Сядам си. Касиерката е видяла цялата сцена и пристига с хавлиена кърпа. Подава я на Кели, която бърше питието от лицето и ръцете си.

— Съжалявам — казва тя на касиерката.

Престилката й е подгизнала. Преглъщайки сълзите, тя бърше гипсирания си крак. Седя на две крачки, но не мога да й помогна. Сигурно се бои, че онзи ще се върне и ще ни завари заедно.

В тази болница има много места, където човек може да седне на кафе и кола, но тя го доведе тъкмо тук, защото искаше да го видя. Почти съм уверен, че го предизвика, за да ми покаже какво представлява.

Дълго се гледаме, докато тя старателно бърше лицето и ръцете си. По бузите й се стичат сълзи и тя ги попива. Надарена е с онази загадъчна женска способност да произвежда сълзи, без иначе да показва, че плаче. Не хълца. Устните й не трепват. Ръцете също. Просто седи, зареяна в някакъв друг свят, гледа ме с невиждащи очи и докосва кожата си с бялата хавлиена кърпа.

Минутите се нижат, но аз съм изгубил представа за времето. Една куца чистачка идва да забърше пода около Кели. Три сестри нахълтват със смях, увлечени в шумен разговор, после я забелязват и млъкват изведнъж. Гледат я и си шушукат, хвърляйки от време на време по някой поглед към мен.

Клиф си е тръгнал толкова отдавна, че едва ли ще се върне, а мисълта да й бъда кавалер ме вълнува невероятно. Сестрите излизат и Кели лекичко ме примамва с пръст. Вече мога да приближа.

— Съжалявам — казва тя, когато клякам до нея.

— Няма нищо.

И сетне тя изрича думи, които никога няма да забравя.

— Ще ме придружиш ли до стаята?

При други обстоятелства тия думи биха могли да имат доста по-дълбоко значение и за миг мисълта ми се отплесва към някакъв екзотичен плаж, където двама млади влюбени най-сетне се решават да направят последната крачка.

Естествено, стаята ще е тясна и не особено уединена. Всеки момент биха могли да нахълтат без почукване най-различни хора. Дори и адвокати.

Грижливо подкарвам количката покрай масите и излизаме в коридора.

— Пети етаж — подхвърля тя през рамо.

Не бързам. Гордея се с ролята на кавалер. И ужасно ми харесва, че мъжете по коридора се обръщат да я огледат.

За няколко секунди оставаме сами в асансьора. Коленича до нея.

— Добре ли си?

Тя вече не плаче. Очите й още са влажни и леко зачервени, но се е овладяла.

— Да, благодаря — кимва тя. После хваща ръката ми и я стиска. — Много ти благодаря.

Кабината се разтърсва и спира. Влиза някакъв лекар и Кели бързо отдръпва ръка. Аз стоя зад количката като предан съпруг. Много ми се иска пак да усетя ръката й.

Според стенния часовник на петия етаж наближава единайсет. Коридорът е тих и почти пуст, само тук-там се мярка по някой санитар. От дежурната стая една сестра ме поглежда втренчено. Мисис Райкър е излязла с един мъж, сега се завръща с друг.