Джон Гришам - Ударът

— Добре, но бог едва ли би искал да финансирате всичките му благочестиви дела.

— То си е моя работа какво ми казва господ.

— Разбира се. Просто исках да ви напомня нещо, което сигурно знаете. Сред тия хора има пропаднали души, мис Бърди. Залавяли са ги да блудстват с чужди жени. Залавяли са ги да прахосват милиони за имения, коли, екзотични пътешествия, луксозни костюми. Мнозина от тях са мошеници.

— Той не е мошеник.

— Нямах предвид това.

— А какво?

— Нищо — казвам аз и отпивам глътка кафе. Още не е ядосана, но малко остава. — Дойдох като ваш адвокат, мис Бърди, това е всичко. Помолихте ме да ви изготвя завещание и аз съм длъжен да се тревожа за всичко. За мен това е много сериозна отговорност.

Мрежата от бръчици около устните на мис Бърди се отпуска, погледът й омеква.

— Колко мило — повтаря тя.

Навярно повечето богати старци, особено ония, които са преживели Голямата криза и сами са спечелили всеки цент, яростно охраняват парите си с глутници счетоводители, адвокати и навъсени банкери. Но не и мис Бърди. Тя е наивна и лековерна като бедна пенсионирана вдовица.

— Той се нуждае от тези пари — казва тя, после отпива от чашката и ме поглежда подозрително.

— Може ли да поговорим за парите?

— Защо адвокатите вечно искат да разговарят за пари?

— Поради много основателна причина, мис Бърди. Ако не внимавате, правителството ще лапне голям дял от състоянието ви. В момента с парите могат да се извършат някои операции и чрез грижливо подготвено завещание повечето данъци ще бъдат избегнати.

Това я разстройва.

— Пак адвокатски измишльотини.

— Затова съм тук, мис Бърди.

— Сигурно ще искаш да си впишеш името някъде — казва тя, все още обременена от тежестта на закона.

— Нищо подобно! — възкликвам аз, като се преструвам на възмутен и в същото време опитвам да прикрия изненадата си от точното попадение.

— Адвокатите вечно искат да си впишат името в завещанието ми.

— Съжалявам, мис Бърди. Често се срещат непочтени адвокати.

— И отец Чандлър така казва.

— Сигурно. Вижте какво, не искам да навлизам в подробности, но можете ли да ми кажете дали средствата ви са в недвижими имоти, акции, облигации, в брой или някакви други капиталовложения? За правилното съставяне на завещанието е извънредно важно да знам къде са парите.

— Всичко е на едно място.

— Добре. Къде?

— В Атланта.

— В Атланта ли?

— Да. Това е дълга история, Руди.

— Защо не ми я разкажете?

За разлика от вчерашната ни среща в „Кипарисовите градини“ днес мис Бърди разполага с времето си. Няма други отговорности. Нито Боско се навърта наоколо, нито има чинии за разчистване или игри за организиране. Тя бавно върти чашката си, гледа масата и се колебае.

— Всъщност никой не знае това — казва най-сетне мис Бърди съвсем тихо и изкуствените й челюсти леко потракват. — Поне в Мемфис.

— Защо? — питам аз, може би малко по-тревожно, отколкото се полага.

— Децата ми също не знаят.

— За парите ли? — изненадвам се аз.

— О, знаят за част от тях. Томас работеше упорито и успяхме да спестим доста. Когато почина преди единайсет години, остави ми сто хиляди долара. Синовете ми и особено снахите вярват, че сега парите са станали пет пъти повече. Но те не знаят за Атланта. Да ти направя ли още кафе?

Преди да отговоря, тя вече е на крака.

— Разбира се — казвам аз.

Мис Бърди взима чашата ми, слага малко повече от половин чаена лъжичка нескафе, после сипва хладка вода и се връща на масата. Разбърквам тъй, сякаш очаквам да вкуся екзотично капучино.

— Погледите ни се срещат и аз цял се превръщам в съчувствие.

— Вижте какво, мис Бърди. Ако темата е прекалено болезнена, може би трябва да я прескочим набързо. Нали ме разбирате, само основните моменти.

— Защо да е болезнена? Става дума за богатство.

Е, точно така мисля и аз.

— Чудесно. Кажете ми само в най-общи линии в какво са вложени парите. Най-много ме тревожат недвижимите имоти.

Това е истина. Парите в брой и другите налични средства се ликвидират най-напред, за да бъдат платени данъците. Към недвижимите имоти се посяга само в краен случай.

— Никому не съм казвала за парите — изрича тя съвсем тихо.

— Но нали вчера споменахте, че сте разговаряли за тях с Кенет Чандлър.

Тя дълго мълчи и върти чашката си по протритата пластмаса.

— Да, май споменах нещо такова. Но не помня дали му казах всичко. Може и да съм го поизлъгала. Във всеки случай, сигурна съм, че не му казах откъде дойдоха парите.