Джон Гришам - Ударът

— Разбирам. Мога ли да оставя автобиография и писмо за мистър Лонг?

Тя поема двата листа гнусливо, сякаш са напоени с урина, и веднага ги пуска на бюрото.

— Ще ги сложа при другите.

Колкото и да е невероятно, успявам да се засмея.

— Много са като мен, а?

— Всеки ден идва по някой.

— А, добре. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо — изсумтява тя и отново се заема с машината. Докато излизам, зад гърба ми отеква яростно тракане.

Имам много писма и автобиографии. През почивните дни подготвях документацията и плановете за действие. Със стратегиите съм добре, само оптимизъм не ми достига. Възнамерявам да карам така около месец — по две-три малки фирми на ден, пет дни седмично, докато изкарам дипломата, а после… кой знае. Букър е убедил Марвин Шанкъл да се разтърси из съдилищата, а Мадлин Скинър сигурно и в момента навива по телефона някого да ме наеме.

Може пък да ми излезе късметът.

Втората ми цел е фирма с трима адвокати на две пресечки от първата. Планирал съм си маршрута така, че да се придвижвам бързо от едно отхвърляне към следващото. Никаква загуба на време.

Според справочника фирмата „Нънли, Рос и Пери“ поема всякакви дела — просто трима адвокати на средна възраст без съдружници и асистенти. Изглежда, че доста се занимават с недвижими имоти. Не мога да понасям недвижимите имоти, но сега не е време да подбирам. Кантората се намира на третия етаж в нова бетонна сграда. Асансьорът е бавен и задушен.

Приемната се оказва учудващо приветлива, с персийски килим върху фалшивия паркет. Има и стъклена масичка със списания. Секретарката затваря телефона и се усмихва.

— Добро утро. Мога ли да ви бъда полезна?

— Да. Бих искал да разговарям с мистър Нънли.

Все още усмихната, секретарката се навежда над дебел делови календар върху безупречно чистото бюро.

— Имате ли уговорена среща? — пита тя, макар отлично да знае, че нямам.

— Не.

— Разбирам. В момента мистър Нънли е много зает.

Миналото лято работих в адвокатска кантора, тъй че не съм и очаквал мистър Нънли да е свободен. Стар номер. Нито един адвокат на света не би признал, било то лично или чрез секретарката си, че в момента не е затрупан с куп най-важни дела.

Е, има и по-тежки случаи. Можеше да е във Федералния съд.

Родрик Нънли се води старши партньор във фирмата и според справочника е завършил право в Мемфиския университет. Планирал съм да включа в атаката колкото се може повече топли колегиални чувства.

— С удоволствие ще почакам — казвам аз и се усмихвам.

Тя също се усмихва. Двамата се усмихваме. В дъното на малкия коридор се отваря врата и към нас се задава мъж по риза с навити ръкави. Той вдига очи, забелязва ме и изведнъж се озоваваме на крачка един от друг. Човекът подава някаква папка на усмихнатата секретарка.

— Добро утро — казва той. — Какво мога да сторя за вас?

Гласът му е мощен и искрено дружелюбен. Секретарката отваря уста, но аз я изпреварвам.

— Трябва да поговоря с мистър Нънли.

— Аз съм. — Той протяга ръка. — Род Нънли.

— Името ми е Руди Бейлър — казвам аз и здраво стискам ръката му. — Уча право трета година в Мемфиския университет, скоро ще завърша и исках да питам за работа.

Все още го държа за ръката и не я усещам да се отпуска при последните думи.

— Аха — казва той. — Значи работа, а?

Погледът му се впива в секретарката, сякаш безмълвно пита: „Как можа да го допуснеш?“

— Да, сър. Моля ви само за десет минути. Знам, че сте много зает.

— Ами да, така си е, след няколко минути имам разговор със свидетел, после трябва да бягам в съда.

Той започва да се обръща, поглеждайки първо мен, после секретарката и накрая часовника си. Но под суровата външност се крие добряк, мека душа. Може би не чак толкова отдавна и той е бил от другата страна на барикадата. Умолявам го с поглед и стискам тъничката папка с писмото и автобиографията.

— Добре де, идвай. Но само за малко.

— Ще ви позвъня след десет минути — бързо се обажда секретарката, опитвайки да изкупи греха си.

Както всеки зает адвокат, той гледа втренчено часовника една-две секунди, после важно кимва.

— Да, не по-късно. И позвъни на Бланш, кажи й, че може да закъснея с няколко минути.

Добре са се наговорили тия двамата. Ще ме приемат, но моментално организираха как да ме отпратят.

— Ела, Руди — усмихва се той.

Лепвам се като гербова марка и тръгваме по коридора.

Кабинетът му е просторна стая с грамадна библиотека зад бюрото, но най-внушителна гледка са безбройните рамки по стената срещу вратата. Хвърлям бърз поглед — представително членство в клуб „Ротари“, доброволец бойскаут, дипломи от два колежа, снимка на Род с някакъв червендалест политик, членство в Търговската камара. Тоя приятел май е готов да пъхне в рамка каквото му падне подръка.