Джон Гришам - Ударът

Не давам пукната пара за всичко това. Принс се държи добре с мен. Печеля пет долара на час и работя по двайсет часа седмично. Клиентелата е студентска, тъй че бакшишите не са много големи. По време на изпитите се намира кой да ме замести. Всеки ден поне пет-шест студенти идват да търсят работа, тъй че се смятам за късметлия.

„Йоги“ може да не е кой знае какво заведение, но като за студенти си го бива. Още преди години Принс е боядисал всичко в синьо и сиво — цветовете на Мемфиския университет, а по стените висят снимки на знаменити спортисти и емблеми на всевъзможни отбори. Най-вече тигри. Студентското градче е на две крачки и хлапетата идват на тълпи за някой и друг час приказки, смях и закачки.

Тази вечер Принс гледа бейзбол. Сезонът едва започва, но той вече е убеден, че „Храбреците“ ще излязат на финала. Няма значение къде играят и срещу кого, кой хвърля и кой е вън от играта, Принс залага на „Храбреците“.

Тази вечер съм на бара и главната ми задача е да следя чашата му с ром-тоник да не пресъхва. На екрана Дейв Джъстис прави страхотен пробег и Принс крещи от възторг. Студентът до него му подава няколко банкноти. Облогът беше кой пръв ще спечели точка — Дейв Джъстис или Бари Бондс. Виждал съм го да се обзалага дали първото хвърляне срещу втория играч в третата част ще е успешно, или не.

Добре, че тази вечер не обикалям масите. Главата все още ме боли и се мъча да избягвам излишните движения. Освен това мога да отмъкна една-две бири от хладилника — от хубавите, в зелените бутилки, „Хайнекен“ или „Мусхед“. Принс няма нищо против барманите да пийват по малко.

Ще ми е мъчно за тази работа. А може би не.

Едно от предните сепарета се запълва със студенти — все познати лица, които бих предпочел да избегна. Колеги третокурсници, сигурно всички отдавна си имат работа.

Докато учиш, няма нищо лошо да си барман и сервитьор, дори е малко престижно да работиш в „Йоги“. Но щом завърша след около месец, престижът изведнъж ще изчезне. Тогава ще се превърна в нещо много по-лошо от закъсал студент. Ще бъда статистическа единица, грешка на съдбата, още един бивш студент, изръсен от ситото на правната професия.

Искрено казано, не си спомням какви критерии определих и приложих, за да избера като първа възможна жертва правната кантора „Обри Х. Лонг и сие“, но мисля, че беше свързана с тяхната симпатична, сдържана реклама в деловия справочник. Рекламата беше придружена от мътна черно-бяла снимка на мистър Лонг. Разните медицински шарлатани страшно обичат да си лепят физиономиите навсякъде, напоследък обаче адвокатите ги настигат в това отношение. Човекът ми се стори сериозен, около четирийсетгодишен и най-важното — усмихнат, за разлика от повечето останали снимки в правния раздел на справочника. Фирмата има четирима адвокати, специализирана е в областта на автомобилните катастрофи, занимава се с искове за телесни повреди и застраховки, бори се за клиентите и не взима нито цент, преди да е получено обезщетение.

Какво пък толкова? Все отнякъде трябва да почна. Отправям се към посочения адрес в центъра и откривам малка, ужасно грозна тухлена сграда с безплатен паркинг до нея. Паркингът е споменат в рекламата. Когато отварям вратата, над главата ми дрънва звънче. Иззад отрупаното с книжа бюро някаква дребна, възпълна жена ме посреща с нещо средно между озъбване и презрителна усмивка. Накарал съм я да се откъсне от пишещата машина.

— Мога ли да ви бъда полезна? — пита тя. Дебелите й пръсти висят на два-три сантиметра над клавишите.

По дяволите, много е трудно. Намирам сили да се усмихна.

— Да, тъкмо се чудех дали не бих могъл да поговоря с мистър Лонг.

— Той е във Федералния съд — отсича тя и удря клавишите с два пръста.

Ето я вълшебната думичка. Не какъв да е съд, а федерален! Във Федералния съд ходят само големите клечки, тъй че, когато някой мижав адвокат като Обри Лонг си има работа там, адски държи всички да чуят. Секретарката явно има нареждане да разтръби за събитието.

— Мога ли да ви бъда полезна? — повтаря тя.

Решил съм да бъда брутално откровен. Измамите и хитрините се отлагат, но не за дълго.

— Да, името ми е Руди Бейлър. Завършвам трета година право в Мемфиския университет, скоро ще получа адвокатски права и исках… един вид… да питам за работа.

Усмивката вече е откровено презрителна. Секретарката вдига ръце от клавишите, завърта стола към мен и бавно поклаща глава.

— Нямаме свободни места — изрича тя с нескрито задоволство, като че всичко зависи само от нея.