Джон Гришам - Ударът

— Кафе или чай?

— Кафе — казвам аз и се оглеждам.

— Може ли нес?

— Чудесно.

След три години в Юридическия факултет вече не правя разлика между нес и еспресо.

— Сметана или захар? — пита тя, докато отваря хладилника.

— Само кафе.

Мис Бърди слага водата да заври, подрежда чашките и сяда срещу мен. Усмихва се до ушите. За днес аз съм й радостта.

— Толкова се радвам да те видя — възкликва тя за трети или четвърти път.

— Чудесна къща имате, мис Бърди — казвам аз, вдъхвайки застоялия въздух.

— О, благодаря. С Томас я купихме преди петдесет години.

Тенджерите, тиганите, мивката, крановете, печката и тостерът са поне на четирийсет години. Хладилникът вероятно е от началото на шейсетте.

— Томас почина преди единайсет години. В тая къща отгледахме синовете си, но бих предпочела да не говорим за тях. — За момент радостното й лице помръква, но тя побързва да се усмихне отново. — Да поговорим за теб.

Това пък е темата, която аз бих предпочел да избегнем.

— Ами да. Защо не? — казвам и напрегнато изчаквам въпросите.

— Откъде си?

— Роден съм тук, но израснах в Ноксвил.

— Колко мило. А кой колеж си завършил?

— „Остин Пий“.

— Моля?

— „Остин Пий“. Малък колеж в Кларксвил. Получава държавни субсидии.

— Колко мило. Защо избра Мемфиския университет?

— Защото е много добър, освен това обичам Мемфис.

Всъщност има още две причини. Защото тук ме приеха и защото разноските не са прекалено високи.

— Колко мило. Кога завършваш?

— Само след няколко седмици.

— И после ще станеш истински адвокат, колко мило. Къде ще работиш?

— Още не съм сигурен. Напоследък все по-често си мисля просто да мина на свободна практика, нали разбирате, да си имам собствена кантора. По природа съм независим и не знам дали ще мога да работя за другиго. Бих искал да упражнявам професията както аз си знам.

Мис Бърди ме гледа мълчаливо. Усмивката е изчезнала. Очите й са приковани в моите. Озадачена е.

— Това е просто чудесно — казва най-сетне тя и скача да прави кафето.

Ако тази мила старица наистина струва милиони, значи умее великолепно да го прикрива. Масата под лактите ми е с алуминиеви крачета и протрит пластмасов плот. Всички чинии, прибори, кухненски уреди и мебели са купени преди десетилетия. Живее в занемарена къща и кара стара кола. Очевидно няма прислужници и камериерки. Нито пък разни префърцунени кученца.

— Колко мило — повтаря тя, докато слага чашките на масата. Не забелязвам над тях да се вдига пара. Кафето е хладко, слабо, безвкусно и изветряло.

— Хубаво кафе — млясвам аз.

— Благодаря. Значи смяташ направо да си отвориш собствена адвокатска кантора?

— Колебая се. Нали разбирате, на първо време ще е доста тежко. Но ако работя упорито и се държа почтено с хората, после ще ми е по-лесно да привличам клиенти.

Този път тя се усмихва искрено и бавно кимва.

— Ами че това е просто чудесно, Руди. Колко храбро. Мисля, че на професията й трябват повече млади хора като теб.

На тая професия аз съм й последната грижа — още един прегладнял млад лешояд, който дебне за съдебни спорове и сам налива масло в огъня, та да изстиска някой и друг долар от плиткия джоб на клиента.

— Сигурно се питате защо съм тук — казвам аз, отпивайки от кафето.

— Радвам се, че дойде.

— Е, да, и на мен ми е много приятно да ви видя. Но исках да поговорим за завещанието. Снощи не можах да заспя, тревожех се за имуществото ви.

Очите й овлажняват. Трогната е.

— Някои подробности са твърде смущаващи — обяснявам аз, мъдро навъсен като същински адвокат. Вадя от джоба си химикалка и я стискам здраво, сякаш съм готов за действие. — Първо, простете ми, че го казвам, но наистина се тревожа, виждайки вас, или който и да било друг клиент да взима толкова строги мерки спрямо близките си. Смятам, че би трябвало да обсъдим подробно този въпрос. — Тя стиска устни, но не казва нищо. — И второ, пак моля за извинение, обаче не бих могъл да се смятам за почтен юрист, ако не го спомена — много ми е трудно чрез завещание или какъвто и да било друг документ да припиша цялото ви състояние на една личност, която познавате само от телевизията.

— Той е божи човек — натъртва тя, бързайки да защити честта на отец Кенет Чандлър.

— Знам. Чудесно. Но защо трябва да му дадете всичко, мис Бърди? Защо не двайсет и пет процента, нали разбирате, в рамките на разумното?

— Той има много разноски. И самолетът му вече е остарял. Сам ми го каза.