Джон Гришам - Ударът

А в това отношение много я бива. Познава когото трябва и където трябва. Навремето е намирала работа за хората, които сега издирват кандидати, и умее да бъде безцеремонна. Ако бивш възпитаник на Мемфиския университет отговаря за кадрите в някоя голяма фирма и проличи, че пренебрегва нашите абсолвенти, Мадлин отива право при ректора и подава неофициална жалба. Ректорът пък посещава големите фирми, обядва със съдружниците и възстановява нарушеното равновесие. Мадлин не само разполага със сведения за всяко свободно място в Мемфис, но и знае точно кого назначават.

Напоследък обаче работата й става все по-трудна. Прекалено много са дипломираните юристи. А нашият университет не е от най-елитните.

Мадлин стои край автомата за вода и гледа вратата, сякаш ме е очаквала.

— Здравей, Руди — казва тя с продран глас.

Сама е, всички други са изчезнали. Държи в едната ръка чаша вода, в другата — тънка цигара.

— Здрасти — отвръщам усмихнато аз, като че съм най-щастливото момче на тоя свят.

Тя сочи с чашката към вратата на кабинета.

— Ела да поговорим.

— Дадено — казвам аз и се отправям след нея.

Щом затваря вратата, Мадлин кимва към стола. Сядам послушно и я изчаквам да се намести зад бюрото.

— Тежък ден, а? — подхвърля тя, сякаш знае колко ми се е струпало на главата през последните двайсет и четири часа.

— Виждал съм и по-добри.

— Тая сутрин разговарях с Лойд Бек — бавно изрича тя.

Жалко, надявах се вече да е умрял.

— И какви ги дрънка? — опитвам се аз да бъда нахален.

— Снощи чух за сливането и се разтревожих за теб. Ти си единственият ни абсолвент в „Броднакс и Спиър“, затова държах да разбера какво те очаква.

— Е, и?

— Сливането на фирмите станало най-неочаквано, било златна възможност и тъй нататък.

— Същите номера пробутаха и на мен.

— Тогава го запитах кога те е уведомил за сливането и той взе да увърта как еди-кой си сътрудник и още някой те търсили два-три пъти, обаче телефонът бил изключен.

— Изключен е от четири дни.

— Както и да е, попитах го дали може да ми прати по факса копие от каквато и да било кореспонденция между тяхната фирма и теб, Руди Бейлър, относно твоето положение.

— Няма такова нещо.

— Знам. И той го призна. В крайна сметка не са си помръднали пръста преди сливането да стане свършен факт.

— Точно така. Нищо.

Става ми някак уютно, като знам, че Мадлин е на моя страна.

— Обясних му най-подробно как е прецакал един от нашите абсолвенти и жестоко се изпокарахме по телефона.

Неволно се усмихвам. Знам кой е спечелил схватката.

— Бек се кълне, че искали да те задържат — продължава тя. — Чудя се дали да му вярвам, но обясних, че е трябвало да обсъдят с теб този въпрос много по-рано. Ти си абсолвент, почти адвокат, едва ли не техен колега, дявол да го вземе, а не някаква вещ. Казах му, че от край време го знам какъв е кожодер, робството обаче отдавна е отменено. Не може просто така да те взима, да те зарязва, да те прехвърля или да те изритва на улицата.

Браво, Мадлин! И аз така мисля.

— След като се наругахме хубавичко, отидох при декана. Той позвъни на Доналд Хюсък, административния директор на „Тинли Брит“. Хюсък излезе със същия номер — Бек много искал да те задържи, но не си отговарял на изискванията за нови сътрудници в „Тинли зрит“. Деканът се усъмни в тая работа и Хюсък обеща да ти прегледа документите.

— Не ми е мястото в „Брилянтин“ — казвам аз като човек, който разполага с неограничени възможности.

— Хюсък е на същото мнение. Казва, че би предпочел да се въздържи.

— Добре — казвам аз, защото не ми идва наум нищо по-умно. Но Мадлин знае какво изпитвам. Знае, че седя и страдам.

— Напоследък нямаме много вземане-даване с „Тинли Брит“. От три години насам са наели само петима наши студенти. Порасна им работата и вече не може да се разчита на тях. Право да ти кажа, не бих работила там.

Опитва се да ме утеши, да ме накара да мисля, че всичко е за добро. Така де, много са ми притрябвали „Брилянтин“ с тяхната начална заплата от петдесет хиляди годишно.

— И какво остава? — питам аз.

— Съвсем малко — бързо отговаря Мадлин. — Всъщност нищо. — Тя поглежда някакви листове. — Обадих се на всички, които познавам. Имаше едно място за асистент на обществен защитник, половин работен ден, дванайсет хиляди годишно, запълних го обаче преди два дни. Пратих Хал Пастерини. Нали го знаеш? Най-после си намери работа, горкото момче.

Подозирам, че в момента горкото момче съм аз.