Джон Гришам - Ударът

— Има и две места за юрисконсулти в малки компании, но и за двете се изисква диплома.

Изпитът е през юли. Буквално всички фирми взимат новите си юристи веднага след семестъра, плащат им, помагат им в подготовката за изпита, та да започнат с летящ старт, щом получат адвокатски права.

Мадлин оставя записките си върху бюрото.

— Ще продължавам да търся. Може и да изскочи нещо.

— А аз какво да правя?

— Почвай да чукаш но вратите. В този град има три хиляди адвокати, повечето практикуват самостоятелно или на групички по двама-трима. Нямат работа с нас, тъй че не ги познаваме. Върви да ги търсиш. Лично аз бих започнала с малките групи — двама, трима, най-много четирима адвокати. Обещавай да им разчистиш смрадливите досиета, да събираш хонорарите…

— Смрадливите досиета ли?

— Аха. Всеки адвокат има цяла камара смрадливи досиета. Обикновено лежат забутани в някой ъгъл и колкото по-дълго лежат, толкова по-зле миришат. Това са случаите, за които съжаляват, че са ги поели.

Във факултета не ни учат на такива неща.

— Може ли да попитам нещо?

— Естествено. Казвай.

— Този съвет, дето ми го давате — да чукам по вратите… колко души са го чули през последните три месеца?

Тя се усмихва за миг, после поглежда някакъв списък.

— Около петнайсет абсолвенти все още си търсят работа.

— Значи в момента тия петнайсет души обикалят по улиците.

— Вероятно. Всъщност трудно е да се каже. Някои си имат планове и невинаги ги споделят с мен.

Минава пет и Мадлин иска да се прибира.

— Благодаря, мисис Скинър. За всичко. Друго е като знам, че някой мисли за мен.

— Ще продължавам да търся. Обещавам. Обади се другата седмица.

— Непременно. Благодаря.

Незабелязано се промъквам в библиотеката.

Мис Бърди живее в Мидтаун — стар, аристократичен квартал само на три-четири километра от факултета. В сянката на две редици вековни дъбове улицата изглежда усамотена. Някои сгради са доста красиви, с безупречно окосена трева и лъскави автомобили отпред. Други сякаш са почти напълно изоставени и едва надничат през гъсталак от неподкастрени дървета и избуяли храсти. Къщата на мис Бърди е белокаменна викторианска сграда от края на миналия век, с просторна веранда, която се губи зад ъгъла. Нуждае се от боядисване, нови керемиди и малко градинарска работа. Прозорците са изметнати, водосточните тръби са задръстени с листа, но все пак личи, че някой живее тук и се мъчи да поддържа ред. Храстите покрай алеята са се разрасли безредно. Паркирам зад мръсен кадилак, купен най-малкото преди десет години.

Дъските на верандата скърцат под краката ми, докато пристъпвам към вратата и се оглеждам дали отнякъде няма да изскочи грамаден пес с остри зъби. Късно е, вече почти се смрачава, а на верандата няма лампа. Тежката дървена врата е широко разтворена и през мрежата за мухи различавам малък вестибюл. Не откривам звънец, затова леко почуквам по рамката. Мрежата се размърдва с тракане. Дъхът ми спира, но отвътре не се раздава кучешки лай.

Пълна тишина. Почуквам малко по-силно.

— Кой е? — обажда се познат глас.

— Мис Бърди!

Дребен силует прекосява вестибюла, лампата светва и мис Бърди се появява пред мен, облечена със същата памучна рокля, която носеше и вчера в „Кипарисовите градини“. Тя присвива очи и се взира към верандата.

— Аз съм, Руди Бейлър. Студентът по право, с когото разговаряхте вчера.

— Руди!

Мис Бърди буквално трепери от вълнение, че ме вижда. За момент се смущавам, после изведнъж ми става жал. Тя живее самичка в тази чудовищна къща и твърдо смята, че близките са я изоставили. Единственият й светъл лъч са грижите за неколцина забравени старци, които се събират всеки ден да хапнат топла храна и да попеят. Мис Бърди Бърдсонг е много самотна.

Тя бързо дръпва резето на мрежестата врата, повтаряйки без следа от учудване:

— Влизай, влизай.

Хваща ме за лакътя и ме повежда през вестибюла, после по някакъв коридор, като в движение щрака лампите. По стените висят десетки старинни семейни портрети. Килимите са протрити и прашни. Наоколо витае влажната, застояла миризма на къща, която се нуждае от основно почистване и обновяване.

— Колко мило, че намина — чурулика мис Бърди, продължавайки да ме държи за ръката. — Нали беше много забавно вчера при нас?

— Да, госпожо.

— Ще дойдеш ли пак да ни навестиш?

— Изгарям от нетърпение.

Продължавайки да щрака лампите, тя ме настанява край кухненската маса. После се отправя към бюфета и пита: