Джон Гришам - Ударът

— Разбира се.

Подава ми голяма кутия и аз предпазливо попивам сълзите.

— Какво смяташ да правиш, Кели?

— Сериозно ли питате? — намесва се Робин. — Трябва да заведе дело за развод. Иначе той ще я довърши.

— Вярно ли е? Искаш ли да заведем дело?

Кели кима.

— Да. Час по-скоро.

— Още утре отивам в съда.

Тя стиска ръката ми и затваря дясното си око.

— Което води до нов проблем — казва Робин. — Тя не може да остане тук. Клиф са го пуснали от ареста тази сутрин и е започнал да звъни по приятелките й. Днес не отидох на работа — нещо, което не мога да направя втори път — и той ми се обади около обед. Казах му, че не знам нищо. След час пак се обади и ме заплаши. Кели, миличката, няма много приятелки. Скоро ще я намери. Плюс това имам съквартирантка и просто няма как.

— Не мога да остана — казва тихо Кели. Чувства се неловко.

— Тогава къде ще идеш? — питам я.

Робин вече е помислила за това.

— В онзи кабинет ни казаха за едно място, където подслонявали малтретирани съпруги — нещо като приют, който не е официално регистриран в окръга и щата. Един вид нелегална квартира тук, в града, а адресът се предава от уста на уста. Жените са в безопасност, защото любимите им съпрузи не могат да ги намерят. Проблемът е, че струва стотарка на ден и можеш да останеш само седмица. А аз не печеля по сто на ден.

— Там ли искаш да отидеш? — питам Кели. Тя кима с болезнена гримаса.

— Чудесно. Утре ще те закарам.

Робин въздъхва облекчено и изчезва в кухнята да вземе картичката с адреса на приюта.

— Я да ти видя зъбите — казвам на Кели.

Тя отваря уста, доколкото може — достатъчно, за да видя предните й зъби.

— Няма ли счупени? — питам.

Поклаща глава. Докосвам превръзката над затвореното й око.

— Колко шева имаш?

— Шест.

Навеждам се още по-близо към нея и стискам ръцете й.

— Това няма да се случи никога вече, разбра ли?

Тя кимва и прошепва:

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Робин се връща, пак сяда до Кели и ми подава картичката. После продължава със съветите:

— Вижте, мистър Бейлър, вие не познавате Клиф, но аз го познавам добре. Той е смахнат и много зъл тип, а щом се напие, побеснява. Много внимавайте, моля ви се.

— Не се безпокойте.

— И сега може да дебне край блока.

— Не ме е грижа. — Ставам и отново целувам Кели по челото. — Ще заведа дело за развод още сутринта, след това ще дойда да те взема, ако си съгласна. Водя голям процес и съм страшно зает, но ще успея.

Робин ме изпраща до вратата. Благодарим си взаимно. Тя затваря след мен и чувам дрънченето на веригата, щракането на ключалката и резето.

Наближава един часа. Въздухът е свеж и мразовит. Никой не се спотайва в сенките.

Изключено е да заспя отново, така че подкарвам към кантората. Паркирам до бордюра, точно под моя прозорец, и се стрелвам към входа. По тъмно този квартал не е най-безопасното място на света.

Заключвам вратата и се отправям към кабинета си. Каквито и ужаси да съпровождат един развод, той си е направо фасулска работа, поне откъм правната страна. Започвам да тракам на машината — досадна канцеларщина, с която трябва да се преборя, но това е дребно усилие в сравнение с преследваната цел. Искрено вярвам, че помагам да се спаси един живот.

Дек пристига в седем и ме буди. Някъде към четири часа съм задрямал на стола. Сигурно му се виждам измъчен и уморен, та пита какво е станало през нощта.

Разказвам историята, но той реагира зле.

— Пропилял си цялата нощ заради някакъв скапан развод? След по-малко от два часа ти предстои заключителна реч!

— Кротко, Дек, ще се справя.

— Какво си се ухилил такъв?

— Ще ги разбием на пух и прах, Дек. Свършено е с „Грейт Бенефит“.

— Не ми ги разправяй тия. Хилиш се, че най-сетне ще гушнеш мацето.

— Глупости. Къде ми е кафето?

Дек свива рамене и рязко се врътва. Голям нервак.

— Сега ще го имаш — казва и излиза от кантората.

Документите за развода лежат върху бюрото ми, готови за завеждане. Ще накарам някой призовкаджия да спипа онова приятелче Клиф, докато е на работа — инак няма намиране. Написал съм и молба за незабавна съдебна забрана да припарва до нея.

Голямото предимство на новака е, че другите разчитат да бъдеш нервен и паникьосан. И съдебните заседатели знаят какъв съм новак. Тъй че не очакват от мен кой знае какво. Не съм развил още умения и дарби да произнасям велики пледоарии.

Грешката ще е да се правя на такъв, какъвто не съм. Може би по-нататък, когато косата ми се прошари и гласът ми се смаже от стотиците съдебни схватки зад гърба, тогава сигурно ще мога да застана пред съдебните заседатели и да ги смая с едно жестоко изпълнение. Но не и днес. Днес съм само Руди Бейлър, притеснено хлапе, което моли своите приятели в ложата да му помогнат.