Джон Гришам - Ударът

Имам само две забележки. Първо, „Грейт Бенефит“ сега признават, че са сгрешили, и в резултат на това предлагат двеста хиляди долара — като лула на мира. Защо? Защото сега ще си изгризат ноктите от ужас да не загубят нещо повече от двестате хиляди. Второ, мистър Дръмонд призна ли тези грешки и предложи ли тези пари пред съдебните заседатели в понеделник сутрин? Не, естествено. И тогава, както сега, той е знаел всичко. Защо не каза по-рано, че клиентът му е сгрешил? Защо? Защото са се надявали, че няма как да научите истината. А сега, когато вече я знаете, изведнъж станаха кротки и смирени.

Завършвам с една истинска провокация към съдебните заседатели:

— Ако най-доброто, което можете да направите, е да присъдите тези двеста хиляди долара, просто си ги задръжте. Не ги искаме. Те бяха за операция, която никога няма да се осъществи. Ако не вярвате, че действията на „Грейт Бенефит“ заслужават да бъдат наказани, то спестете им тия двеста хиляди и нека всички си идем по живо, по здраво.

Пристъпвам покрай ложата и се взирам продължително в очите на всеки от съдебните заседатели. Няма да ме разочароват.

— Благодаря ви. — Сядам до моя клиент. Докато съдията Киплър дава последни наставления, ме обзема упоително чувство на облекчение. Спокоен съм както никога досега. Няма вече свидетели, документи, емоции или досиета, няма вече разпити и фатални срокове, няма вече притеснения от избора на този или онзи за съдебен заседател. Въздъхвам дълбоко и потъвам в стола си. Ако сега заспя, няма да се събудя дни наред.

Това спокойствие трае около пет минути, докато съдебните заседатели напускат залата, за да подхванат дебатите си. Наближава десет и половина.

Започва голямото чакане.

Качваме се с Дек до втория етаж на Съдебната палата и завеждаме делото за развод на семейство Райкър, после отиваме право в кабинета на Киплър. Съдията ме поздравява за прекрасната реч, а аз му благодаря за стотен път. Но всъщност съм дошъл за друго и му показвам копие от документите за развода. Набързо разказвам за Кели Райкър, за побоищата, за ненормалния й съпруг и го питам дали е съгласен незабавно да издаде съдебно разпореждане, което да забранява на мистър Райкър да се доближава до мисис Райкър. Киплър мрази да се занимава с разводи, но сега съм го хванал натясно. Това си е чисто рутинна процедура при делата за семейно насилие. Той ми има доверие и подписва заповедта. Нито дума за съдебните заседатели. Те разискват вече петнайсет минути.

Бъч ни пресреща в коридора и взема копие от документите за развода: формуляри, молба, току-що подписаната от Киплър заповед и призовките. Вече се е съгласил да ги занесе на Клиф Райкър в службата. Отново го моля да му ги връчи, без много-много да го дразни.

Чакаме в съдебната зала вече час. Дръмонд и компания са се скупчили в единия край. Ние с Дек, Купър Джаксън, Хърли и Грънфелд сме се оттеглили в другия. Забавно ми е да наблюдавам как костюмарите от „Грейт Бенефит“ се държат на разстояние от своите адвокати, а може и да е обратното. Олди и Лъфкин седят на задната редица с пламнали лица. Чакат да падне секирата.

По обяд отнасят храна в стаята на заседателите, а нас Киплър ни отпраща навън до един и половина. Както ми се е свил стомахът, едва ли бих могъл да поема и залък. Вие ми се свят. Обаждам се на Кели от колата, докато бясно препускам към апартамента на Робин. Кели е сама. Облечена е в размъкнат анцуг и взети назаем гуменки. Не си е донесла нито дрехи, нито тоалетни принадлежности. Върви предпазливо, с голяма мъка. Подкрепям я до колата, отварям вратата, помагам й да влезе, повдигам краката й и ги намествам. Тя стиска зъби, не хленчи. На слънце синините по лицето и врата й изглеждат много по-тъмни.

Докато излизаме от жилищния комплекс, забелязвам как се оглежда, сякаш очаква Клиф да изскочи от шубраците.

— Току-що заведохме делото.

Подавам й папка с документите за развода. Тя ги приближава до лицето си и чете, докато се промъкваме през натовареното движение.

— Кога ще получи призовката? — пита тя.

— Сигурно в момента му я връчват.

— Направо ще побеснее.

— Той и без това си е бесен.

— Ще започне да те преследва.

— Точно на това се надявам. Но няма да го направи, защото е страхливец. Мъжете, които бият жените си, са най-долните твари сред мерзавците. Не се притеснявай. Въоръжен съм.

Къщата е стара и доста невзрачна. Досущ като останалите на улицата. Поляната отпред е широка и твърде сенчеста. Съседите трябва много да се напрегнат, за да забележат каквото и да било движение. Оставям Кели в колата и почуквам на страничната врата. Глас по домофона ме моли да се легитимирам. Тук сигурността стои преди всичко. Всички прозорци са напълно затъмнени. Задният двор е ограден с дървен стобор, висок близо три метра.