Джон Гришам - Ударът

Връщам се на масата. Дек е в ъгъла, ухилен до уши. От задния ред Купър Джаксън вдига палец победоносно. Сядам до Дот и притеснено чакам да видя дали великият Лио Ф. Дръмонд ще успее да обърне поражението в победа.

Той започва с неубедителна възхвала на собствените си действия при избора на съдебни заседатели — е, май бил сгафил малко, но сега иска да му се доверят напълно. Хвалбите продължават, докато говори за клиента си — една от най-старите и най-уважавани застрахователни компании в Америка. Но при това искане тя е допуснала грешки. Да, сериозни грешки. Тия писма са били ужасно безчувствени и незаслужено обидни. Клиентът му е избрал най-погрешния път. Но при шест хиляди служители е трудно да се следят действията на всеки поотделно. Трудно е да се проверява цялата кореспонденция. Въпреки това няма оправдания от тяхна страна, нищо не отричат. Да, допуснали са грешка!

Той разисква темата няколко минути, при това твърде умело, обрисувайки действията на своя клиент просто като случайни и, разбира се, съвсем непредумишлени. Заобикаля на пръсти отказа за обезщетение, манипулациите, потулените документи, изфабрикуваните лъжи. Полето е минирано и той там не ще да стъпва.

Приема за нормално обезщетението да се изплати — всичките двеста хиляди долара. Това е храбро признание и съдебните заседатели се хващат. Опитва се да ги омилостиви и донякъде успява. А сега — за контрола върху обезщетенията. Той е най-малкото озадачен от моето предложение съдебните заседатели да се съгласят Дот Блек да получи процент от чистата печалба на „Грейт Бенефит“. Шокиран е! Какъв смисъл има? Признава, че клиентът му е сгрешил. Виновните за тази несправедливост са отстранени. „Грейт Бенефит“ вече е чиста.

Така че какво повече би постигнала подобна присъда? Нищо, абсолютно нищо.

Дръмонд предпазливо започва да оспорва несправедливото, незаслужено забогатяване. Трябва да внимава да не засегне Дот, защото така ще засегне и съдебните заседатели. Потвърждава някои факти за семейство Блек — къде живеят, откога, каква им е къщата, какви са им съседите и тъй нататък. С това ги обрисува като най-типично семейство от средната класа, което води обикновен, но щастлив живот. Безкрайно е великодушен. И Норман Рокуел не би могъл да нарисува по-добре картинката. Направо зървам пред себе си сенчестите улици и дружелюбното вестникарче. Планът му е съвършен и съдебните заседатели го слушат внимателно. Той описва как живеят, но и как биха искали да живеят.

Тогава защо вие, съдебните заседатели, ще пожелаете да вземете пари от „Грейт Бенефит“ и да ги дадете на семейство Блек? Защо да разваляте тази идилична картина? Това би внесло хаос в техния живот. Би ги разграничило и откъснало от съседи и приятели. С две думи, би довело до катастрофа. И има ли някой заслужил да получи такава голяма сума, каквато Руди Бейлър предлага? Разбира се, че не. Ще е несправедливо и нечестно да се отнемат пари от една корпорация само защото ги има.

Той отива до черната дъска, изписва цифрата 746 долара и съобщава на съдебните заседатели, че това е месечният доход на семейство Блек. До нея изписва сумата 200 000 долара и я умножава по шест процента — резултатът е 12 000 Долара. Тогава казва на съдебните заседатели онова, което наистина цели, а то е, че иска да се удвои месечният доход на семейство Блек. Не би ли се харесало това на всички нас? Лесно ще стане. Присъдете на семейство Блек двеста хиляди долара — колкото би струвала трансплантацията — и ако те инвестират в необлагаеми ценни книжа при шестпроцентна лихва, ще имат хиляда долара необлагаем приход на месец. Дори самата „Грейт Бенефит“ ще се нагърби да направи тази инвестиция, за да улесни Дот и Бъди.

Голям удар, а?

Доста се е напънал, за да звучи убедително. На такива аргументи никой не може да устои и докато се взирам в лицата, виждам, че съдебните заседатели ги приемат. Зяпнали са в дъската. Всичко това изглежда един тъй приятен компромис.

Точно сега се надявам и се моля те да си спомнят как Дот се зарече да даде парите на Американското дружество за борба с левкемията.

Дръмонд завършва с призив за трезва и справедлива присъда. Гласът му става плътен, думите се нижат по-бавно. Той е самата искреност. Постъпете по съвест, моли той и сяда.

Тъй като аз представям ищеца, имам последната дума. Спестил съм десет минути от отпуснатия ми половин час, за да опровергая ответника, и се обръщам към съдебните заседатели с усмивка. Казвам им, че се надявам и аз един ден да бъда способен на онова, което мистър Дръмонд току-що направи. Похвалвам го като опитен адвокат, един от най-добрите в страната. Ей че добро момченце съм!