Джон Гришам - Ударът

Никой от нас досега не е произнасял заключителна реч пред съдебни заседатели, но Дек има много повече опит зад гърба си, тъй че, разбира се, той е експертът. Има моменти, когато се чувствам всесилен, дори ме избива на арогантност при мисълта, че съм довел нещата дотук, и то колко изкусно! Щом обаче долови такива нотки, Дек бърза да ме свали на земята. Постоянно ми напомня, че едва утре ще се разбере дали печелим, или губим.

Истината е, че през повечето време просто съм уплашен. Мога да овладея страха си, ала не и да се избавя от него. Всъщност той ме мотивира и вдъхновява да продължавам неотстъпно напред, но ще бъда безкрайно щастлив, когато ме напусне.

Гасим лампите в кантората около десет и се прибираме. Пия една бира вместо приспивателно — свършва добра работа. Някъде след единайсет се унасям и в главата ми танцуват видения за успех.

След няма и час телефонът звъни. Непознат женски глас, направо момичешки, прозвучава тревожно.

— Не ме познавате, но аз съм приятелка на Кели — шепнат отсреща.

Събуждам се моментално.

— Какво има?

— Кели го е закъсала. Иска да й помогнете.

— Какво е станало?

— Пак я е пребил. Прибрал се пиян, както обикновено.

— Кога? — Изправен съм до леглото и опипом търся ключа на лампата.

— Снощи. Тя има нужда от вашата помощ, мистър Бейлър.

— Къде е сега?

— При мен. Щом полицаите прибрали Клиф, отишла в болницата. Слава богу, не е потрошена. Аз я прибрах и сега се крие у дома.

— Много ли е зле?

— Доста, но няма нищо счупено. Само дето цялата е охлузена и натъртена.

Записвам името и адреса й, затварям телефона и се обличам светкавично. Оказва се голям жилищен комплекс в предградията, не много далеч от дома на Кели, и обикалям доста по разни улици, докато открия блока.

Робин, приятелката, открехва вратата, но не маха веригата; трябва да се легитимирам и чак тогава ме пуска да вляза. Благодари ми, че съм дошъл. Робин изглежда почти хлапе, но вероятно е вече разведена и работи за мизерни пари. Влизам в дневната — малка стаичка с мебели под наем. Кели седи на канапето и притиска до главата си торбичка лед.

Не мога да повярвам, че това е същата жена, която познавам. Лявото й око е подуто и напълно затворено, по подпухналото лице вече се явяват синини. Над окото има превръзка, на която е избило петънце кръв. Бузите й са отекли. Долната устна е разцепена и стърчи нелепо напред. Облечена е само с широка тениска. Двете й бедра са целите ожулени.

Навеждам се и я целувам по челото, после сядам на една табуретка срещу нея. Дясното й око се насълзява.

— Благодаря, че дойде — фъфли тя.

Думите едва-едва излизат от разранените й устни. Погалвам я лекичко по коляното. Тя милва опакото на ръката ми.

Иде ми да го убия.

Робин сяда до нея и обяснява:

— Не бива да говори, нали разбирате. Лекарят заръча колкото се може по-малко движения. Този път я е налагал с юмруци, не успял да намери бейзболната бухалка.

— Какво е станало? — питам Робин, но продължавам да гледам Кели.

— Започнали да се карат на тема пари. Сметките за коледните му гуляи още висели неплатени. Бил много пиян. Останалото го знаете. — Тя разказва набързо и предполагам, че всичко това й е добре познато. Не носи венчална халка. — Не им е за пръв път. Той обикновено побеждава, съседите викат полиция, прибират го в ареста, а нея — в болницата. Искате ли една кока-кола или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Снощи я доведох тук, а тази сутрин ходихме до един консултантски кабинет за малтретирани, в центъра е. Посъветваха я какво да прави и й дадоха куп брошури. Ей там са, ако ви вършат работа. С една дума, трябва да заведе дело за развод и да бяга колкото се може по-надалеч.

— Направиха ли ти снимки? — питам. Все още я галя по коляното. Тя кимва. Сълзите са се процедили и през затвореното око и сега се стичат по бузите й.

— Да, направили са й доста снимки. Вие още не сте видели всичко. Покажи му се, Кели. Той е твой адвокат. Трябва да погледне как са те подредили.

С помощта на Робин тя внимателно се изправя на крака, обръща се с гръб към мен и повдига тениската нагоре. Отдолу не носи нищо. Цялата е в огромни отоци — по хълбоците, по бедрата. Тениската се вдига по-високо и разкрива още отоци по гърба. Тениската се спуска надолу. Тя сяда внимателно на канапето.

— Бил я е с колан — обяснява Робин. — Съборил я на коленете си и е удрял където свари.

— Имате ли книжни кърпички? — питам Робин, докато нежно бърша сълзите от бузите на Кели.