Джон Гришам - Ударът

— Тоя ми се скара — жалва се тя. — Каза да му се махам от апартамента. Голям грубиян!

— Вярно ли е? — пита Делбърт.

— Да, по дяволите, вярно е. Аз живея там и ви предупреждавам да не нахалствате. Това е частен дом.

Той изопва рамене. Явно на младини си е падал по кръчмарските тупаници.

— Тая къща е собственост на майка ми.

— А пък аз съм й наемател. Плащам си наема всеки месец.

— Колко?

— Не е ваша работа, господине. Не съм чувал да имате нотариален акт за къщата.

— Според мен трябва да е четиристотин, ако не и петстотин долара месечно.

— Добре. Имате ли други умни идеи?

— Да, че се правиш на много хитър.

— Разбрано. Нещо друго? Жена ви каза, че мис Бърди искала да ме види.

Изричам високо последните думи, но мис Бърди не помръдва.

Вира придръпва стол и сяда до Делбърт. Двамата се споглеждат многозначително. Той вдига лист хартия. Намества си очилата, поглежда ме и пита:

— Ти ли се месиш в маминото завещание?

— Тоя въпрос засяга само мен и мис Бърди.

Поглеждам съм масата и успявам да различа горните редове на документа. Мисля, че е текущото завещание, съставено от нейния предишен адвокат. Работата става ужасно заплетена, защото мис Бърди винаги е твърдяла, че никой от синовете й не знае за парите. Но в завещанието черно на бяло се разпределят около двайсет милиона. Сега Делбърт го знае. От няколко часа насам чете и препрочита документа. Доколкото помня, точка трета му обещава два милиона.

Но най-много ме тревожи въпросът как е докопал завещанието. Мис Бърди в никакъв случай не би му го дала доброволно.

— Голям умник — ръмжи той. — Нищо чудно, че хората мразят адвокатите. Прибирам се да навестя мама и заварвам някакъв си адвокат. Как да не се стресна, по дяволите?

Стреснал се е, дума да няма.

— Апартаментът е мой дом — казвам аз. — Частен дом със заключена врата. Влезете ли пак, ще повикам полиция.

Внезапно си спомням, че държа копие от завещанието на мис Бърди в една папка под леглото. Нима са го намерили там? Призлява ми от мисълта, че не мис Бърди, а аз съм нарушил адвокатската тайна.

Нищо чудно, че не иска да ме погледне.

Нямам представа какво е имало в предишните завещания, затова не мога да преценя дали Делбърт и Вира подскачат от радост, че ще стават милионери, или беснеят, че им се пада толкова малко. А просто няма начин да им разкрия истината. Пък и не ми се иска, честно казано.

Делбърт посреща заплахата да повикам ченгетата с високомерно сумтене.

— Още веднъж те питам — ръмжи той досущ като Марлон Брандо в „Кръстникът“. — Съставил ли си ново завещание за майка ми?

— Нали ти е майка? Питай я.

— Не ще да каже — намесва се Вира.

— Чудесно. Значи и аз няма да кажа. Въпросът е строго поверителен.

Делбърт е озадачен, но няма достатъчно мозък, за да подхване от друга страна. Откъде да знае, може пък цялата работа да се окаже противозаконна.

— Гледай да не ми се пречкаш, момче — заплашително изрича Делбърт.

Преди да си тръгна, аз подвиквам:

— Мис Бърди!

В първия миг тя не помръдва, после бавно вдига дистанционното управление и засилва звука.

Е, добре, нейна си работа. Вдигам пръст срещу Делбърт и Вира.

— Ако още веднъж ви заваря в моя апартамент, ще повикам полиция. Ясно ли е?

Делбърт пръв се разсмива, след него почва да се кикоти и Вира. Затръшвам вратата.

Не мога да преценя дали папката под леглото е пипана. Завещанието на мис Бърди си е там — точно както го оставих. Поне така мисля. Не съм го докосвал от няколко седмици. Всичко изглежда нормално.

Заключвам вратата и я подпирам със стол.

Стана ми навик да пристигам в кантората рано, около седем и половина, не защото съм претоварен и дните ми са запълнени с дела и важни срещи, а защото обичам да пийна чаша кафе на спокойствие. Поне по един час дневно се занимавам с планове и подготовка за делото „Блек“. Двамата с Дек се мъчим да не си пречим, но понякога е трудно. Напоследък телефонът започва да звъни по-често.

Обичам покоя в кантората преди началото на работния ден.

В понеделник Дек пристига късно, малко преди десет. Сядаме да побъбрим. Той иска да излезем по-рано за обяд, имал да ми казва нещо важно.

Излизаме около единайсет и отскачаме до вегетарианския гастроном, в който има и малка закусвалня. Поръчваме си вегетарианска пица и портокалов чай. Дек е много нервен, лицето му се криви повече от друг път, а главата му подскача при най-лекия шум.

— Трябва да ти кажа нещо — едва чуто прошепва той.