Джон Гришам - Ударът

В момента мис Бърди е щастлива. Радвам се за нея.

В девет сутринта имам среща с доктор Уолтър Корд, но съм подранил. Можех и да не бързам. Цял час препрочитам медицинските документи на Дони Рей, макар че ги знам наизуст. Чакалнята постепенно се запълва с обречени хора. Мъча се да не ги гледам.

В десет сестрата ме повиква. Тръгвам след нея по лабиринт от коридорчета и попадам в стая за прегледи. Чудя се как може човек от цялата медицина да избере тъкмо онкологията. Е, сигурно и за това трябват хора.

Впрочем, как може човек да избере тъкмо правото?

Сядам с папките и чакам още петнайсет минути. От коридора долитат гласове и вратата се отваря широко. Нахълтва мъж на около трийсет и пет години.

— Мистър Бейлър? — пита той и протяга ръка.

Скачам на крака и бързо се ръкувам.

— Да.

— Уолтър Корд. Нямам много време. Ще ви стигнат ли пет минути?

— Мисля, че да.

— Да побързаме, ако обичате. Чакат ме пациенти — казва той и за моя изненада успява да се усмихне.

Много добре знам каква омраза изпитват лекарите към нашия бранш. Не ги упреквам.

— Благодаря за медицинското заключение. Свърши отлична работа. Вече взехме показания от Дони Рей.

— Чудесно.

Докторът е с десетина сантиметра по-дълъг от мен и ме гледа отвисоко, сякаш си има работа с пълен идиот.

Стискам зъби и казвам:

— Ще ни трябвате за свидетел.

Реакцията му е типично лекарска. Медиците ненавиждат съдебните зали. За да ги избегнат, понякога се съгласяват да дадат предварителни показания. Не са длъжни да го сторят доброволно. И понякога адвокатът се вижда принуден да прибегне към едно смъртоносно оръжие — призовката. Всеки адвокат има право да призове пред съда когото и да било, включително лекари. Тъй че това му дава известна власт над тях. И ги кара още повече да ненавиждат адвокатите.

— Много съм зает — казва той.

— Знам. Не е заради мен, а заради Дони Рей.

Той сбръчква чело и тежко въздъхва, сякаш съм му причинил физическа болка.

— За даване на показания взимам по петстотин долара на час.

Не се изненадвам, защото очаквах нещо подобно. Във факултета съм чувал и за по-високи лекарски хонорари. Идвам да се моля.

— Не мога да си позволя подобна сума, доктор Корд. Започнах практика преди шест седмици и буквално гладувам. Това е единственото ми свястно дело.

Просто е поразително колко може да се постигне с откровеност. Тоя тип сигурно печели по милион годишно и моето смирение моментално го обезоръжава. Съзирам в очите му жалост. За миг той се поколебава, може би си спомня за Дони Рей и безсилието да му помогне. Може би ме съжалява. Кой знае…

— Ще ви пратя сметката, бива ли? Платете когато можете.

— Благодаря, докторе.

— Идете при секретарката да уточните дата. Ще може ли да го уредим тук?

— Разбира се.

— Добре. Трябва да бягам.

Когато се прибирам в кантората, Дек е довел клиентка. Жена на средна възраст, възпълна, прилично облечена. Докато минавам край вратата му, той махва с ръка. Запознава ме с мисис Мадж Дресър, която иска да се разведе. Жената е плакала. Привеждам се над бюрото и Дек ми подава бележник, върху който е изписано: „Има пари.“

Около час слушаме печалната история на Мадж. Пиянства, побоища, изневери, хазарт, непрокопсани дечурлига, а тя не е сторила никому нищо лошо. Преди две години подала молба за развод и съпругът й стрелял по прозореца на адвоката. Много бил опасен, вечно размахвал пистолет. При тия думи хвърлям поглед към Дек. Той се прави на разсеян.

Мадж плаща шестстотин долара в брой и обещава още. Утре ще подадем молбата. Дек я уверява, че е попаднала в добри ръце.

Миг след като тя си тръгва, телефонът звъни. Търси ме мъжки глас. Представям се.

— А, Руди, обажда се Роджър Райе, адвокат. Мисля, че сме се срещали.

Докато търсех работа, обиколих поне половината адвокати в Мемфис, но не си спомням за Роджър Райе.

— Не ми се вярва. Още съм нов в занаята.

— Да, трябваше да потърся номера от централата. Слушай, тъкмо имам среща с двама братя, Рандолф и Делбърт Бърдсонг и майка им Бърди. Разбрах, че се познавате.

Представям си я как седи между Делбърт и Рандолф, хили се глуповато и повтаря: „Колко мило.“

— Да, много добре познавам мис Бърди — казвам аз, сякаш от два дни чакам подобен разговор.

— Те са в съседната стая. Измъкнах се, за да поговорим. Работя по нейното завещание и… нали разбираш… става дума за луди пари. Казват, че си опитвал да й помогнеш.