Джон Гришам - Ударът

Само няколко въпроса. И той кротко започва да се рови из миналото: дали Дони Рей не е напускал дома си, макар и само за месец, или поне за седмица. Тъй като Дони е пълнолетен, много биха искали да установят, че е живял другаде и поради това вече няма нищо общо със семейната застраховка.

Дони Рей повтаря измъчено и любезно:

— Не, сър.

Дръмонд набързо претупва темата за други застраховки. Никога ли не е имал собствена здравна застраховка? Не е ли работил в компания, която застрахова служителите си? Всички въпроси срещат същия тих отговор: „Не, сър.“

Въпреки странните обстоятелства Дръмонд си знае работата. Сигурно хиляди пъти е взимал показания и внимава какво говори. Съдебните заседатели няма да му простят какъвто и да било натиск върху този младеж. Всъщност Дръмонд има чудесната възможност да спечели тяхната симпатия, като демонстрира дълбоко състрадание към клетия Дони Рей. Освен това знае, че няма да изкопчи нищо съществено. Тогава защо да го тормози?

Дръмонд претупва работата за по-малко от десет минути. Нямам допълнителни въпроси. Край на показанията. Киплър потвърждава. Дот изтичва да избърше лицето на сина си с мокра кърпа. Дони Рей ме поглежда въпросително и аз вдигам палци. Адвокатите на защитата кротко си събират багажа и се сбогуват. Бързат да се изнижат час по-скоро. Аз също.

Съдията Киплър помъква два стола към кухнята и на минаване край форда хвърля любопитен поглед към Бъди. Стръвницата се е свила върху капака, готова за нападение. Само кръв да няма! Двамата с Дот помагаме на Дони Рей да се прибере. Миг преди да влезем, поглеждам наляво. Дек важно обикаля оградата и раздава на публиката визитни картички.

Когато отварям вратата, някаква жена е застанала насред хола и прелиства едно от моите списания. Тя подскача стреснато, изпуска списанието, зяпва ме за миг и почти крещи:

— Кой си ти?

Не ми прилича на престъпничка.

— Тук живея. А вие коя сте, по дяволите?

— О, боже — въздъхва тя и театрално се хваща за сърцето.

— Какво търсите тук? — питам отново с доста гневен глас.

— Аз съм съпругата на Делбърт.

— Кой е пък този Делбърт? И как влязохте?

— А ти кой си?

— Руди. Тук живея. Това е частен дом.

При тия думи тя хвърля бърз поглед наоколо, сякаш иска да рече: „То пък един дом…“

— Бърди ми даде ключа, каза да поогледам.

— Не може да бъде!

— Може.

Тя измъква ключ от джобчето на тесните си шорти и го размахва пред мен. Затварям очи и си представям как бих удушил мис Бърди.

— Казвам се Вира, от Флорида. Дойдохме да погостуваме на Бърди за няколко дни.

Сега си спомням. Делбърт е по-малкият син на мис Бърди — онзи, дето не се е мяркал от три години. Нито пише, нито звъни по телефона. Не помня дали точно за Вира ставаше дума, че е уличница, но определено прилича на такава. Тя е около петдесетгодишна, с бронзова кожа на типична слънцепоклонничка от Флорида. Сред тясното загоряло лице пламтят устни, дебело намазани с оранжево червило. Сбръчкани ръце. Стегнати шорти над отпуснати, но добре изпечени дълги бедра. Отвратителни жълти сандали.

— Нямате право да влизате тук — казвам аз, като се мъча да укротя гнева си.

— Абе, що не се гръмнеш?

Тя минава край мен. Лъхва ме на евтин парфюм с кокосово масло. На излизане Вира подхвърля:

— Бърди иска да те види.

Чувам я как шляпа със сандалите надолу по стъпалата.

Мис Бърди седи със скръстени ръце на канапето и гледа някакъв идиотски сериал, забравила за всичко друго на света. Вира тършува из хладилника. На кухненската маса седи друго бронзово създание — едър мъжага с накъдрена, зле боядисана коса и грамадни прошарени бакенбарди в стил Елвис. Очила със златни рамки. Златни верижки и на двете китки. Типичен сводник.

— Ти сигурно си адвокатчето — казва той, докато затварям вратата. По масата пред него са пръснати документи.

— Руди Бейлър — представям се аз и спирам от другата страна на масата.

— Аз съм Делбърт Бърдсонг. Най-малкият син.

И той е петдесетгодишен, но отчаяно се мъчи да изглежда на четирийсет.

— Приятно ми е.

— Да, истинско удоволствие. — Той махва с ръка към близкия стол. — Седни.

— Защо? — питам аз.

Тия хора са тук от часове. Из кухнята и хола тегне предчувствие за сблъсък. Виждам тила на мис Бърди. Не знам дали слуша нас или телевизора. Намалила е звука.

— Просто се старая да бъда любезен — казва Делбърт, сякаш е пълноправен господар.

Вира не открива нищо свястно в хладилника и решава да се присъедини към нас.