Джон Гришам - Време да убиваш

Уилард обори глава и взе да трие слепоочията си.

— Добре, добре.

Ози натисна червения бутон.

— Къде намерихте момичето?

— На един черен път.

— Къде е този път?

— Не знам. Бях фиркан.

— Къде я заведохте?

— Не знам.

— Само двамата с Коб ли бяхте?

— Да.

— Кой я изнасили?

— И двамата. Били Рей я мина пръв.

— Колко пъти?

— Не помня. Пушех трева и пиех.

— И двамата ли я изнасилихте?

— Да.

— Къде я захвърлихте?

— Не помня. Да пукна, ако помня.

Ози натисна друго копче.

— Ще напишем това на машина и ще ти го дадем да го подпишеш.

Уилард поклати глава.

— Само да не кажете на Били Рей.

— Няма — обеща шерифът.

Пърси Булард нервно се въртеше в коженото кресло зад грамадното очукано дъбово писалище в съдийската стая зад съдебната зала, претъпкана с народ. Чакаха да чуят нещо повече за изнасилването. В съседната стаичка адвокатите се събраха около автомата за кафе и разнищваха случая.

Черната тога на Булард висеше в един ъгъл до прозореца, който гледаше на север към Вашингтон Стрийт. Маратонките трийсет и девети номер на краката му едва докосваха пода. Беше дребен и нервен човек и се измъчваше както от предварителното изслушване на страните, така и от обичайния разпит на свидетели. Макар и прекарал тринайсет години в съда, все още не бе способен да се владее. За щастие не се налагаше да се заема с големи дела; те оставаха за съдията от Районния съд. Булард бе само съдия на окръга и с това бе достигнал върха на възможностите си.

Мистър Пейт, старият разсилен на съда, почука на вратата.

— Влез — извика Булард.

— Добър ден, господин съдия.

— Колко черни дойдоха? — рязко попита Булард.

— Половината зала.

— Значи сто човека! Толкова не идват и на дело за убийство. Какво искат?

Мистър Пейт вдигна безпомощно рамене.

Сигурно си мислят, че днес ще съдим двете момчета.

— Мисля, че просто са обезпокоени — каза меко мистър Пейт.

— От какво са обезпокоени? Да не би да съм ги пуснал на свобода ония двамата? Това е само предварително изслушване на страните. — Той замълча и отправи поглед през прозореца. — Семейството там ли е?

— Май да. Познавам неколцина, но родителите не ги зная.

— Как е охраната?

— Шерифът доведе всичките си помощници и целия си резерв. Проверяваме хората на входа.

— Намерихте ли нещо?

— Не, сър.

— Къде са момчетата?

— При шерифа. Всеки момент ще пристигнат.

Съдията изглеждаше удовлетворен. Мистър Пейт сложи на писалището бележка, написана на ръка.

— Това какво е?

Мистър Пейт пое дълбоко дъх.

— Молба от екип на телевизията в Мемфис да снима разпита.

— Какво! — Лицето на Булард стана алено и той яростно се завъртя в стола на винт. — Камери! — кресна той. — В моята съдебна зала! — Накъса бележката и запрати парчетата по посока на кошчето за отпадъци. — Къде са?

— В ротондата.

— Да се измитат от сградата!

Мистър Пейт бързо излезе.

Карл Лий седеше на предпоследния ред, заобиколен от десетки роднини и приятели, изпълнили тапицираните пейки в дясната страна на залата. Пейките в лявата част бяха празни. Наоколо кръжаха помощник-шерифите, въоръжени, нащрек, и нервно наблюдаваха групата чернокожи, особено Карл Лий, който седеше превит, с ръце на коленете, забил празен поглед в пода.

Джейк погледна през прозореца към площада и гърба на съдебната палата, обърната на юг. Един часът. Пропусна обеда както обикновено, нямаше работа навън, но се нуждаеше от малко чист въздух. Цял ден не бе излизал от кантората си и макар да нямаше желание да слуша подробности по престъплението, не можеше да пропусне предварителното изслушване на страните. Съдебната зала сигурно бе претъпкана, защото на площада нямаше ни едно свободно място за паркиране. Група репортери и фотографи чакаха неспокойно при дървената врата отзад, откъдето щяха да въведат Коб и Уилард.

Затворът бе на две преки южно от площада, край шосето. Ози подкара колата, Коб и Уилард бяха на задната седалка. Охранявано от една патрулна кола отпред и една отзад, шествието сви от Вашингтон Стрийт по късата алея, която водеше към сградата на съда. Шестима полицаи преведоха арестантите покрай репортерите, влязоха вътре и се качиха по задното стълбище в малката стаичка до съдебната зала.

Джейк грабна сакото си, отмина Етъл и хукна през улицата. Изтича по задното стълбище, по коридорчето покрай стаята на съдебните заседатели и влезе в залата през една странична врата точно когато мистър Пейт водеше почитаемия съдия към мястото му.