Джон Гришам - Време да убиваш

— Много съжалявам, Карл Лий.

— Да, и аз.

— Как е тя?

— Ще се оправи.

— Как е Гуен?

— Добре, надявам се.

— А ти?

Вървяха бавно по коридора към задната част на съда.

— Още не мога да го повярвам. Само преди двайсет и четири часа всичко си беше наред. А я ни виж сега. Малкото ми момиченце лежи в болница и от цялото му тяло стърчат маркучи. Жена ми не е на себе си, момчетата са уплашени до смърт, а пък аз — аз мисля само как да пипна тия копелета.

— Бих искал да ти помогна с нещо, Карл Лий.

— Можеш само да се молиш — за нея и за нас.

— Знам, че боли.

— Джейк, ти също имаш малко момиченце, нали?

— Имам.

Карл Лий не каза нищо и те закрачиха мълчаливо. Джейк смени темата.

— Къде е Лестър?

— В Чикаго.

— Какво прави там?

— Работи в стоманолеярен завод. Хубава работа намери. Ожени се.

— Шегуваш се. Лестър женен?

— Ами да, взе бяло момиче.

— Бяло! Какво търси той с бяло момиче?

— Нали го знаеш какъв е. Винаги си е бил амбициозен негър. Тръгнал е насам. Ще пристигне през нощта.

— За какво идва?

Спряха при задния вход. Джейк повтори въпроса:

— За какво си идва Лестър?

— Семейни работи.

— Да не сте намислили нещо?

— Не сме. Иска само да види племенницата си.

— Не се самонавивайте.

— Лесно ти е на тебе да го кажеш, Джейк.

— Така е и все пак…

— Ти какво би направил, Джейк?

— Не те разбирам.

— Имаш малко момиченце. Да предположим, че то лежи пребито и изнасилено в болницата. Какво щеше да направиш?

Джейк се загледа през стъклената врата. Не знаеше какво да отговори. Карл Лий чакаше.

— Не върши необмислени неща, Карл Лий.

— Отговори ми. Какво щеше да направиш?

— Не знам. Не знам какво щях да направя.

— Хайде да ти го кажа така. Ако това беше твоето малко момиченце, а ония двамата бяха негри и ти можеше да ги пипнеш, какво щеше да направиш?

— Щях да ги убия.

Карл Лий се усмихна, после се засмя.

— Сигурен съм, че щеше да го направиш, Джейк. А после щеше да докараш някой от големите адвокати, който да обясни, че си луд, точно както ти направи на делото на Лестър.

— Не сме твърдели, че Лестър е луд. Само казахме, че Боуи си е просел убийството.

— И ти го отърва, нали?

— Отървах го.

Карл Лий отиде до стълбището и погледна нагоре.

— Оттук ли минават, за да стигнат до залата? — попита той, без да поглежда Джейк.

— Кои?

— Ония двамата.

— Да. Най-често ги прекарват по тези стълби. По-бързо е и по-безопасно. Спират полицейската кола точно пред входа и бързо ги качват по стълбите.

Карл Лий отиде до задната врата и погледна към верандата.

— Колко дела за убийство си имал, Джейк?

— Три. На Лестър и още две.

— Колко от тях бяха на черни?

— И трите.

— Колко спечели?

— И трите.

— Значи много те бива да оправяш негърски стрелби, а?

— Като че ли да.

— Готов ли си за още една?

— Не го прави, Карл Лий. Не си струва. Ами ако те осъдят и те пратят в газовата камера? Какво ще стане с децата? Кой ще ги отгледа? Онези негодници не струват чак толкова.

— Току-що ми каза, че и ти ще го направиш.

Джейк отиде до вратата и застана до Карл Лий.

— При мен е друго. Аз вероятно ще се отърва.

— Как?

— Бял съм, а тук сме в окръг на бели. С малко повече късмет съдебните заседатели ще бъдат само бели, които, естествено, ще ми съчувстват. Тук не е Ню Йорк или Калифорния. Приема се, че мъжът е в правото си да защитава своето семейство. Съдебните заседатели ще преглътнат едно убийство.

— А при мен?

— Казах ти вече, че тук не е нито Ню Йорк, нито Калифорния. Някои бели ще ти се възхитят, но повечето ще искат да те видят на бесилката. Много по-трудно е да те оправдаят.

— Но с твоя помощ може и да стане, нали, Джейк?

— Недей, Карл Лий.

— Нямам избор, Джейк. Няма да намеря миг покой, докато тия негодници не пукнат. Дължа го на моето малко момиченце, дължа го на себе си, дължа го на моите хора и ще го направя.

Те излязоха навън и тръгнаха по алеята към Вашингтон Стрийт. Подадоха си ръце. Джейк обеща да се отбие на другия ден в болницата, за да види Гуен и семейството.

— Джейк, още нещо. Когато ме арестуват, ще дойдеш ли да ме видиш в затвора?

Джейк кимна, преди да помисли. Карл Лий се усмихна и тръгна по тротоара към пикапа си.

Лестър Хейли се ожени за една шведка от Уисконсин и макар тя все още да твърдеше, че го обича, Лестър подозираше, че ефектът от необичайната за нея кожа започва да бледнее. Тя се страхуваше от Мисисипи и направо отказа да замине на юг с него, дори и след уверението му, че ще бъде в безопасност. Не познаваше семейството му. Нито пък неговите роднини горяха от кой знае какво желание да се срещнат с нея. Не беше чак толкова странно чернокожи южняци да се преселват на север и да се женят за бели момичета, но никой от рода Хейли не бе и помислял за смесен брак. Имаше много Хейли в Чикаго; повечето бяха роднини и всички женени за чернокожи. Родът не бе очарован от русокосата невеста на Лестър. Той се върна в Клантън в новия си кадилак, но сам.