Дан Браун - Шифърът на Леонардо

В горската тишина Софи забързано се покатери по купчината дърва, подредени до стената, и притисна лице към прозореца на дневната. Очакваше я още по-голяма изненада.

— Нямаше никого!

Целият първи етаж пустееше.

„Къде са?“

С разтуптяно сърце, Софи се затича към бараката и взе резервния ключ, който дядо й криеше под сандъка с подпалки. Втурна се към входа и отключи. Когато влезе в празния вестибюл, на контролното табло на охранителната система замига червена лампичка — предупреждение, че влезлият има десет секунди да въведе съответния код преди да се включи алармата.

„Нима е включил алармата по време на парти?“

Бързо набра кода и изключи системата.

Цялата къща беше празна. И вторият етаж. Тя за миг спря неподвижно в дневната, зачудена какво става.

И тогава ги чу. Глухи гласове. Сякаш идваха изпод краката й! Приклекна, прилепи ухо към пода и се заслуша. Да, определено идваха отдолу. Гласовете като че ли пееха… Софи се уплаши. Още по-страшно беше, че в къщата изобщо нямаше изба.

„Поне аз не съм я виждала.“ Разгледа дневната. И изведнъж погледът й попадна върху единственото нещо в цялата къща, което изглеждаше не на място — любимият старовремски килим на дядо й. Обикновено висеше на северната стена до камината, ала тази вечер беше придърпан настрани на месинговия си корниз.

Софи се приближи до голата дървена стена и усети, че пеенето се усилва. Колебливо притисна ухо към дъските. Гласовете станаха по-ясни. Хората определено пееха… монотонни думи, които не разбираше.

„Зад стената има стая!“

Софи опипа ръба на дървените плоскости и откри вдлъбнатина. Пулсът й се ускори. Тя пъхна пръст в пролуката и дръпна. Тежката стена безшумно се плъзна настрани. От сумрака долетяха гласове. Момичето се вмъкна вътре и се озова на грубо изсечено каменно вито стълбище. Беше израсла в тази къща, ала изобщо не подозираше за неговото съществуване!

Заслиза надолу. Въздухът стана по-студен. Гласовете се усилваха. Мъжки и женски гласове. Накрая видя последното стъпало. Зад него зърна пода на избата — камък, окъпан от мъждукаща оранжева светлина. Затаила дъх, Софи се спусна още няколко стъпала надолу и приклекна. Трябваха й няколко секунди, за да проумее онова, което вижда.

Помещението беше изсечено в гранитния планински склон. Единствената светлина идваше от факли, закачени на стените. В средата на подземието бяха застанали в кръг тридесетина души.

„Сънувам — каза си тя. — Сън. Какво друго може да е?“

Всички носеха маски. Жените бяха с бели ефирни рокли и златни обувки. Маските им също бяха бели. Всички държаха златни кълба. Мъжете бяха с дълги черни туники и черни маски. Приличаха на пионки от гигантски шахмат. Всички се олюляваха и почтително пееха към нещо пред тях… нещо, което Софи не виждаше.

Ритъмът се ускоряваше. Усилваше се. Участниците пристъпиха напред. В този миг момичето най-после видя какво има в центъра на кръга. Софи ужасено залитна назад. Пригади й се. Тя се обърна и като се блъскаше в каменните стени, се изкачи по стълбището, затвори вратата, изтича от пустата къща и обляна в сълзи, потегли за Париж.

Животът й бе разбит от предателството на дядо й. Софи си събра вещите и напусна дома си. Остави бележка на масата в трапезарията.

„Видях. Не ме търси.“

До бележката хвърли резервния ключ.

— Софи! — откъсна я от унеса й гласът на Лангдън. — Спри. Спри!

Тя се върна в настоящето и удари спирачки.

— Какво има?

Робърт посочи дългата улица пред тях.

Софи погледна и се вледени. Кръстовището на стотина метра пред тях беше преградено от две полицейски коли на ЦУКП, спрели под ъгъл. „Блокират Авеню Габриел!“

— Е, тази вечер посолството явно не приема — въздъхна Лангдън.

Двамата полицаи до автомобилите гледаха към тях, очевидно заинтригувани от фаровете, толкова внезапно спрели.

„Добре, Софи, обърни съвсем бавно.“

Тя превключи на задна, изпълни сложна тройна маневра и потегли в обратната посока. Чу писък на гуми. Завиха сирени.

Софи изруга и настъпи газта.

Колата на Софи фучеше през дипломатическия квартал покрай посолства и консулства. Накрая завиха надясно по Шанз Елизе.

Лангдън, който с всички сили се беше вкопчил в таблото, за да се задържи на седалката, се обърна назад да види дали са се изплъзнали от полицията. Изведнъж му се прииска да не е бягал. Всъщност решението вместо него бе взела Софи, когато беше хвърлила чипа през прозореца на тоалетната. А сега се отдалечаваха от американското посолство и шансовете му намаляваха. Въпреки че изглежда бяха избягали от полицията, поне за момента, той се съмняваше, че късметът им ще ги пази още дълго.