Дан Браун - Шифърът на Леонардо

С други думи, опасяваше се Арингароса, този човек всъщност бе невероятно арогантен и си въобразяваше, че може да промени Божиите закони, за да си върне сърцата на онези, които смятат, че изискванията на католицизма са станали прекалено неудобни за модерния свят.

Епископът беше използвал цялото си политическо влияние — значително, като се имаше предвид броят на привържениците на Opus Dei и тяхното финансово състояние, — за да убеди папата и неговите съветници, че смекчаването на църковните закони е не само безбожно и страхливо, но и се равнява на политическо самоубийство. Той им напомни, че предишното либерализиране на църковния закон — фиаското с Втория ватикански събор — е оставило катастрофално наследство: днес на черква ходеха по-малко хора отвсякога, даренията пресъхваха и нямаше достатъчно католически свещеници за всички черкви.

„Хората се нуждаят от организацията и напътствието на Църквата, а не от глезотии и снизхождение!“ — твърдеше Арингароса.

Когато в онази нощ преди пет месеца фиатът беше потеглил от летището, епископът с изненада бе установил, че не се насочват към Ватикана, а на изток по лъкатушен планински път.

— Къде отиваме? — попита шофьора той.

— В замъка Гандолфо.

„Лятната резиденция на папата?“ Арингароса никога не беше ходил там, нито бе имал желание: Освен че датиращият от XVI век замък беше лятното убежище на Светия отец, в него се помещаваше Specula Vaticana — Ватиканската астрономическа обсерватория, една от най-модерните астрономически обсерватории в Европа. Епископът никога не бе приемал историческата потребност на Ватикана да се намесва в науката. Имаше ли някакви основания за обединяването на наука и вяра? Човек, който вярва в Бог, не можеше безпристрастно да се занимава с наука. Нито пък вярата се нуждае от физическо потвърждение.

„И въпреки това обсерваторията е факт“ — помисли си той, когато замъкът Гандолфо се извиси на фона на обсипаното със звезди ноемврийско небе. Откъм пътя сградата приличаше на грамадно каменно чудовище, готвещо се за самоубийствен скок. Кацнал на самия връх на скалата, дворецът се издигаше над люлката на италийската цивилизация — долината, в която много преди основаването на Рим се бяха сражавали Хорациите и Куриациите.

Дори само силуетът на Гандолфо бе невероятна гледка — типичен пример за отбранителна архитектура, отразяваща могъществото на това планинско разположение. За съжаление Ватиканът беше развалил сградата, като бе построил два огромни алуминиеви купола върху покрива и гордият някога замък сега приличаше на горд воин с две купонджийски шапки.

Епископът слезе от колата и един млад йезуитски свещеник бързо излезе да го посрещне.

— Добре дошли, ваше високопреосвещенство. Аз съм отец Дюбоа. Астроном съм.

„Браво.“ Арингароса измърмори някакъв поздрав и го последва във фоайето на замъка — просторно помещение, чиято украса представляваше безвкусна смесица от ренесансово изкуство и астрономически снимки. Докато се качваха по широкото мраморно стълбище, той видя знаци за конгресни центрове, лекционни зали и туристически информационни услуги. Смайваше го мисълта, че Ватиканът категорично не е способен да осигури последователни строги напътствия за духовно развитие и все пак намира време да изнася лекции по астрофизика на туристи.

— Кажете ми, кога опашката започва да клати кучето? — попита Арингароса младия свещеник.

Йезуитът го погледна недоумяващо.

— Моля?

Епископът махна с ръка и реши тази вечер да не се впуска в настъпление. „Във Ватикана са се побъркали.“ Също като мързелив родител, който намира за по-лесно да се примирява с капризите на глезеното си дете, отколкото да го възпита в духа на твърдите ценности, Църквата постоянно смекчаваше позициите си и се опитваше да се приспособи към отклонилото се от правия път общество.

Коридорът на втория етаж беше широк, богато обзаведен и водеше към грамадна дъбова врата с месингова табела.

BIBLIOTHECA ASTRONOMICA

Епископът беше чувал за ватиканската астрономическа библиотека, в която имало над двадесет и пет хиляди тома, включително редки трудове на Коперник, Галилей, Кеплер и Нютон. Говореше се също, че там тайно се съвещавали висшите съветници на папата — предпочитали да не заседават зад стените на Ватикана.

Докато се приближаваше към вратата, епископ Арингароса изобщо не подозираше смайващата вест, която щяха да му съобщят вътре, нито гибелната върволица от събития, която щеше да задейства тя. Едва час по-късно, когато вече си тръгваше, той осъзна катастрофалните последици. „След шест месеца! — помисли си Арингароса. — Бог да ни е на помощ!“