Дан Браун - Цифрова крепост

Държа да изкажа благодарността си на редакторите ми в „Сейнт Мартинс Прес“ Томас Дън и изключително талантливата Мелиса Джейкъбс. Също и на моите литературни агенти в Ню Йорк: Джордж Уизър, Олга Уизър и Джейк Елуел. Както и на всички онези, които четоха ръкописа и допринесоха с нещо за неговото подобряване. И особено на моята съпруга Блайт за ентусиазма и търпението.

Накрая… едно тихо „Благодаря“ на двамата анонимни бивши служители на Агенцията за национална сигурност, които направиха своя безценен принос, ползвайки анонимни римейлъри. Без тях тази книга просто нямаше да бъде написана.

Казват, че миг преди смъртта всичко ти ставало ясно. Енсей Танкадо вече знаеше, че това е истина. Той се хвана за гърдите и се свлече на земята, обзет от агонизираща болка и осъзнал ужаса на грешката си.

Отнякъде се появиха хора, наведоха се над него, опитваха се да му помогнат. Но Танкадо не искаше помощ… вече бе прекалено късно за това.

Като трепереше конвулсивно, той вдигна лявата си ръка и с мъка изправи пръстите си. Вижте ръката ми! Гледаха го, но беше ясно, че не го разбират.

На пръста му имаше гравиран златен пръстен. За миг, за един кратък миг, надписът по него проблесна под андалузкото слънце. И Енсей Танкадо осъзна, че този пръстен е последното, което му е писано да види.

Бяха в Смоуки Маунтинс в любимия си мотел. Дейвид я гледаше усмихнато:

— Е, красавице, какво ще кажеш? Ще се омъжиш ли за мен?

Тя го гледаше от леглото с балдахина и знаеше, че той е избраникът на сърцето й. Единственият. Завинаги. Взря се в тъмнозелените му очи и точно в този миг се разнесе оглушителен звън. Който й го отнемаше. Тя посегна към него, но ръцете й уловиха само празния въздух.

Дразнещият звън на телефона изтръгна Сюзан Флечър от обятията на съня. Тя изохка разочаровано, седна в леглото и посегна слепешката за слушалката.

— Ало?

— Сюзан, Дейвид се обажда. Събудих ли те?

Тя се усмихна и се претърколи в леглото.

— Тъкмо те сънувах. Защо не дойдеш да попалуваме?

Той се засмя.

— Още е тъмно.

— Ммм… — сластно простена тя. — Значи просто трябва да дойдеш и да попалуваме. И ще поспим заедно, преди да потеглим на север.

Дейвид се засмя притеснено.

— Точно затова ти се обаждам. За екскурзията ни. Налага се да я отложим.

Внезапно Сюзан се разсъни.

— Какво!?

— Съжалявам. Налага се да напусна града. Но утре се връщам. И ще заминем вдругиден рано сутринта. Ще имаме на разположение цели два дни.

— Но аз вече направих резервации… — обидено каза Сюзан. — Запазих старата ни стая в „Стоун Манър“.

— Знам, но…

— И довечера трябваше да празнуваме… половин година. Нали все пак помниш, че сме сгодени?

— Сюзан — въздъхна той, — нека не се задълбочаваме. Долу ме чака кола. Ще ти се обадя от самолета и ще ти обясня всичко.

— От самолета?… — повтори тя. — Какво става? Как така университетът…

— Не е университетът. Казах ти, ще ти се обадя и ще ти обясня. Трябва да тръгвам. Ще ти звънна, обещавам ти най-тържествено.

— Дейвид! — извика тя. — Какво…

Но вече бе късно. Дейвид беше затворил. Сюзан остана будна в леглото няколко часа в очакване на обаждането. Но телефонът така и не звънна.

Късно следобед Сюзан лежеше във ваната. Беше се потопила в ароматната сапунена пяна и се мъчеше да забрави „Стоун Манър“ и Смоуки Маунтинс. „Къде ли е той? — питаше се тя. — И защо не се обажда?“

Горещата вода малко по малко изстиваше. Сюзан тъкмо се готвеше да излезе от ваната, когато безжичният телефон се събуди за живот с приглушен звън. Тя моментално се надигна — разплиска сапунена вода по пода — и сграбчи предвидливо оставената на ръба на ваната слушалка.

— Дейвид?

— Стратмор се обажда — съобщи гласът.

Сюзан се отпусна във водата.

— О… — Тя не успя да скрие разочарованието си. — Добър ден, шефе.

— Надяваше се да е някой по-млад от мен, а? — засмя се гласът.

— Не, сър — притеснено се оправда Сюзан. — Не е точно така…

— Естествено, че е — отново се засмя той. — Дейвид Бекър е страхотно момче. Дано не го изпуснеш.

— Благодаря, сър.

Гласът на шефа й стана по-строг:

— Сюзан, обаждам ти се, защото спешно имам нужда от теб тук.

— Събота е, сър. Нали обикновено не…

— Известно ми е — спокойно я уведоми той. — Но имаме извънредна ситуация.

Извънредна ситуация? Сюзан отново седна във ваната. Стратмор изричаше пред нея тези думи за пръв път. Извънредна ситуация? В „Крипто“? Дори не можеше да си представи за какво може да става дума.