Дан Браун - Цифрова крепост

SjhalsfnHKhhhfafOhhdfgaf/fj37we

phi93450s9djfd2h/HHrtyFHLf89303

95jspjf2j0890Ihj98yhfi080ewrt03

Jojr845h)roq+jt0eu4tqefqe//oujw

08UYOIH0934jtpwfiajer09qu4jrOgu

ivjP$duw4h95pe8rtugvjw3p4e/ikkc

mffuerhfgvOq394ikjrmg+unhvs9oer

irk/0956y7u0poik(0jp9f876qwerqi

След известно време един от тях се смили и обясни на Бекър онова, за което той и сам бе започнал да се досеща. Безсмисленият текст бе код — шифър — групи от цифри и букви, означаващи зашифровани думи. Работата на криптоаналитика се състоеше в това да изследва кода и да извлече от него оригиналното съобщение, известно като „открит текст“. АНС бе повикала Бекър, защото криптоаналитиците подозираха, че откритият текст е на „мандарин“ — разновидност на китайския език, някога използвана от прослойката на образованите хора, днес основен език на Китай с изключение на югоизточните провинции. Неговата роля бе да превежда на разбираем език декодираните от математиците символи.

Близо два часа Бекър послушно превежда безкрайния поток символи на мандарин. И след всяка негова интерпретация криптоаналитиците разочаровано поклащаха глави. В желанието си да им помогне, Бекър им подсказа, че всички показани му символи имат една обща характеристика — че са част от писмото, известно като „канджи“. Ръководителят на задачата, длъгнест млад мъж, казваше се Моранте и не спираше да пали нервно цигара от цигара, го изгледа недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че тези символи имат няколко значения?

Бекър кимна. После им обясни, че „канджи“ е японска система за писане, основана върху модифицирани китайски йероглифи. След това се оправда, че им е давал превод от мандарин, защото това били искали от него.

— Боже Господи — възкликна притеснено Моранте. — Ами да опитаме тогава с канджи.

И като по магия всичко си дойде на мястото. Криптолозите явно бяха впечатлени, но въпреки това настояха Бекър да превежда символите в разбъркан ред.

— Така е по-добре за теб самия — обясни Моранте, — защото по този начин няма да знаеш какво превеждаш.

Бекър се изсмя. Но забеляза, че никой друг не се засмя.

Когато най-сетне шифърът бе разбит, Бекър нямаше никаква представа какви тъмни тайни е помогнал да бъдат разчетени, но едно нещо бе разбрал без никакво съмнение: в АНС гледаха на разбиването на шифри много сериозно, за което говореше и чекът в джоба му — надвишаваше едномесечната му професорска заплата.

По обратния път през поредицата пропускателни пунктове по главния коридор Бекър бе спрян на самия изход от охранител, който току-що бе оставил слушалката на телефона.

— Господин Бекър, моля, изчакайте тук — учтиво помоли той.

— Какво има? — Бекър не бе очаквал престоят му да продължи толкова дълго и бързаше да се прибере за редовния съботен скуош.

Охранителят сви рамене:

— Шефът на „Крипто“ иска да говори с вас. Тръгнала е за насам.

— „Тръгнала“? — засмя се Бекър — дотогава не бе видял нито една жена в АНС.

— Проблем ли е, че съм жена? — разнесе се глас зад гърба му.

Бекър се обърна и се изчерви. После погледна пропуска на гърдите на младата жена. Ръководителят на Криптографски отдел на АНС не само бе жена, но много привлекателна при това.

— Не… — запъна се Бекър. — Аз просто…

— Сюзан Флечър — усмихна се тя и му подаде ръка.

— Дейвид Бекър.

— Моите поздравления, господин Бекър. Разбрах, че сте се представили блестящо. Може ли да поговорим за това?

Бекър се поколеба.

— Всъщност… бързам. — Надяваше се да не постъпва глупаво, като се отнася пренебрежително с най-могъщата разузнавателна агенция на света, но скуошът започваше след четиридесет и пет минути, а той имаше репутация, която трябваше да защитава: Дейвид Бекър никога не закъснява за скоуш, за лекции може би понякога, но за скуош — никога!

— Ще бъда съвсем кратка — усмихна се Сюзан Флечър. — Насам, ако обичате.

След десет минути Бекър седеше в ресторанта на АНС на сладкиш и чаша сок от боровинки, потънал в разговор с прелестната началничка на Криптографски отдел на АНС Сюзан Флечър. Не му трябваше много време, за да разбере, че тази трийсет и осем годишна жена не е случаен човек на този висок пост — тя бе от най-умните хора, с които бе говорил. Разговорът им се завъртя около кодове и тяхното разбиване и Бекър установи, че полага сериозни усилия да е на ниво — ново и крайно възбуждащо усещане.

Час по-късно, след като Бекър окончателно бе изпуснал всички шансове да стигне навреме за скуоша, а Сюзан невъзмутимо бе игнорирала три позвънявания на пейджъра си и след третото и двамата притеснено се бяха засмели, те възрастните и по подразбиране имунизирани срещу ирационални романтични увлечения, докато дискутираха проблеми на лингвистичната морфология и методи за реализация на генератори на псевдослучайни числа, се бяха почувствали като тийнейджъри.