Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Софи се взираше в лилавия надпис и не вярваше на очите си. Рю Хаксо 24

„Адрес! Дядо ми е написал адрес!“

— Къде е това? — попита Робърт.

Софи нямаше представа. Тя се наведе напред и развълнувано попита шофьора:

— Connaissez-vous la Rue Haxo? 50 50 Знаете ли къде е Рю Хаксо? (фр.) — Б. пр.

Шофьорът се замисли за миг, после отговори, че минавала близо до футболния стадион в западните предградия на Париж. Тя го помоли незабавно да ги закара там.

— Най-бързият път е през Bois de Boulogne 51 51 Булонския лес (фр.) — Б. пр. — предупреди я таксиметровият шофьор. — Съгласна ли сте?

Софи се намръщи. Не се сещаше за по-скандален път, ала тази нощ не можеше да си позволи да е придирчива.

— Карайте. — „Можем да смаем американеца.“

Тя отново сведе очи към ключа и се зачуди какво ли ще намерят на Рю Хаксо 24. „Черква? Някакъв щаб на Ордена?“ Спомни си тайния ритуал, който преди десет години беше видяла в избата, и тежко въздъхна.

— Имаме да обсъждаме много неща, Робърт. — Младата жена замълча за миг и го погледна. — Но първо искам да ми разкажеш всичко, каквото знаеш, за Ордена на Сион.

Безу Фаш кипеше от гняв, докато пазачът Груар обясняваше как Софи и Лангдън са го обезоръжили. „Защо просто не стреля през скапаната картина?“

— Господин капитан? — Лейтенант Коле дотича при тях от командния пункт. — Току-що научих, господин капитан. Намерили са колата на агент Нево.

— Стигнала ли е до посолството?

— Не. До гарата. Купили са два билета. Влакът тъкмо e потеглил.

Фаш даде знак на Груар, че е свободен, и поведе Коле към близката ниша.

— Закъде пътуват? — тихо попита той.

— За Лион.

— Сигурно е заблуда. — Фаш въздъхна. В главата му се оформяше план. — Добре, предупредете на следващата гара, нека за всеки случай претърсят влака. Оставете колата й където си е и пратете цивилни да я наблюдават. Може да се върне. — Съмняваше се, че Софи Нево ще направи нещо толкова дръзко, но тази нощ тя вече веднъж го беше надхитрила. — Претърсете улиците около гарата, може да са избягали пеш. Оттам тръгват ли автобуси?

— Не и в този час. Само таксита.

— Добре. Разпитайте шофьорите. Проверете дали не са видели нещо. После се свържете с диспечерната в таксиметровата компания и дайте описанията им. Аз ще се обадя в Интерпол.

Коле се изненада.

— Нима ще ги обявите за издирване?

На Фаш не му се искаше да се посрамва така, ала не виждаше друг избор.

„Трябва бързо да затворим мрежата, при това здраво.“’

Най-важен бе първият час след бягството. През това време действията на бегълците бяха предвидими. Те винаги правеха едно и също. „Пътуване. Убежище. Пари в брой.“ Светата троица. Интерпол притежаваше властта да елиминира и трите само за едно мигване на окото. Международната организация можеше да прати по факса снимките на Лангдън и Софи на парижките пътнически власти, хотели и банки и да не им остави никакви шансове — нито да напуснат града, нито да си осигурят скривалище, нито да изтеглят пари, без да ги познаят. Обикновено бегълците изпадаха в паника на улицата и извършваха нещо глупаво. Открадваха кола. Ограбваха магазин. В отчаянието си използваха банкова карта. Каквато и грешка да допускаха, те бързо издаваха местонахождението си.

— Само Лангдън , нали? — попита Коле. — Няма да обявите Софи Нево за издирване. Тя е наша агентка.

— Естествено, че ще я обявя за издирване! — изсумтя Фаш. — Каква полза да обявявам за издирване Лангдън, ако тя може да върши цялата му черна работа? Възнамерявам да предам на Интерпол цялото служебно досие на Нево — приятели, роднини, лични контакти, всеки, към когото може да се обърне за помощ. Не знам какво си мисли, че прави, обаче това ще й струва много повече от службата!

— На телефона ли да остана, или да тръгна с нашите хора?

— Вървете с хората ни. Идете на гарата и координирайте действията. Имате картбланш, но не правете нищо, без да се посъветвате с мен.

— Слушам. — Коле тичешком се отдалечи.

Фаш стоеше като вцепенен. През прозореца се виждаше светещата стъклена пирамида, чието отражение се вълнуваше в басейните. „Изплъзнаха ми се през пръстите.“ Той си наложи да се отпусне. Дори опитен оперативен работник нямаше да издържи на натиска, който щеше да им окаже Интерпол.

„Криптоложка и даскал?“

Нямаше да издържат до сутринта.

Гъсто залесеният парк, известен като Булонския лес, бе наричан по много начини, но потомствените парижани го знаеха като „Градината на земните радости“. Макар да звучеше ласкателно, този епитет изразяваше тъкмо обратния смисъл: всеки, който беше виждал прочутата едноименна картина на Бош, разбираше шегата. Също като парка, картината бе мрачна, чистилище за извратени и фетишисти. Нощем лъкатушните алеи се изпълваха със стотици тела за продан, земни радости, задоволяващи най-съкровените неизказани желания — мъжки, женски и всичко помежду им.