Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Какво твърдиш в ръкописа? — задави се издателят, остави чашата си с вино и го зяпна. — Не е възможно да говориш сериозно.

— Достатъчно съм сериозен, за да проучвам въпроса цяла година.

Известният нюйоркски издател Джонас Фокман нервно поглади брадичката си. Несъмнено беше чувал достатъчно безумни идеи по време на блестящата си кариера, но тази направо го смая.

— Не ме разбирай погрешно, Робърт, твоите трудове ми харесват и двамата се познаваме отдавна — накрая каза той. — Но ако се съглася да публикувам такава идея, хората месеци наред ще демонстрират пред издателството. А и това ще съсипе репутацията ти. Ти си харвардски историк, за Бога, а не популярен автор на кичове, който търси бързи пари. Къде си намерил достатъчно правдоподобни доказателства, които потвърждават теорията ти?

Лангдън със спокойна усмивка извади от джоба на туидовото си сако лист хартия и го подаде на Фокман. Листът съдържаше библиография с над петдесет заглавия — книги от известни историци, някои съвременни, други отпреди векове. Всички съчинения подкрепяха предположението на Робърт. Докато четеше списъка, издателят приличаше на човек, който току-що е открил, че Земята всъщност е плоска.

— Познавам част от тези автори. Те са… истински историци!

Лангдън широко се усмихна.

— Както виждаш, Джонас, тази теория не е само моя . Развита е доста отдавна. Аз просто я доразвивам. Никой не е разглеждал легендата за Светия Граал от символична гледна точка. Иконографските свидетелства, които откривам в подкрепа на хипотезата си, са поразително убедителни.

Фокман продължаваше вторачено да зяпа листа.

— Боже мой, една от тези книги е написана от сър Лий Тибинг, кралски историк на Великобритания.

— През по-голямата част от живота си Тибинг се е занимавал със Светия Граал. Познаваме се. Той всъщност до голяма степен вдъхнови проучванията ми. Тибинг е убеден, Джонас, също като всички останали от списъка.

— Да не искаш да кажеш, че всички тези историци наистина вярват… — Фокман мъчително преглътна, очевидно неспособен да изрече думите.

Лангдън отново се ухили.

— Светият Граал може би е най-търсеното съкровище в човешката история. За Граала са създадени легенди, той е причина за войни и обект на дълги дирения. Логично ли е да е обикновена чаша? В такъв случай други реликви определено щяха да породят подобен или още по-голям интерес — тръненият венец, истинският кръст, надписът на кръста — и все пак не е така. Вече знаеш защо.

Фокман все още клатеше глава.

— Но след като всички тези книги са написани за това, защо твоята теория не е по-широко известна?

— Тези книги не могат да се сравняват с вековете на общоприета история, особено когато тази история е наложена от абсолютния бестселър на всички времена.

Фокман се ококори.

— Да не искаш да кажеш, че „Хари Потър“ всъщност е за Светия Граал?

— Говорех за Библията.

Издателят потръпна.

— Знаех си.

— Laissez la! — Викът на Софи разцепи тишината в таксито. — Остави я!

Лангдън се стресна от крясъка на спътничката си — тя се беше навела напред и викаше на шофьора. Професорът видя, че французинът е вдигнал радиостанцията си и говори с диспечерката.

Софи се обърна, бръкна в джоба на туидовото му сако и преди Лангдън да разбере какво става, измъкна пистолета и го опря в тила на шофьора. Той мигновено пусна радиостанцията и вдигна свободната си ръка над главата си.

— Софи! — задавено рече Лангдън. — Какво…

— Arrêtez! — нареди младата жена. Разтреперан, шофьорът се подчини и спря.

Едва тогава Робърт чу металическия глас на диспечерката: —

— … agent Sophie Neveu… — изпращя радиостанцията. — Et un Américain, Robert Langdon… 52 52 Агент Софи Нево. И един американец, Робърт Лангдън (фр.). — Б. пр.

Мускулите му ce напрегнаха. „Вече са ни открили?“

— Descendez 53 53 Слизай (фр.). — Б. пр. — заповяда Софи.

Треперещият шофьор слезе от таксито с вдигнати ръце и отстъпи няколко крачки.

Софи бе спуснала стъклото на прозореца и се целеше в слисания французин.

— Поеми волана, Робърт — тихо каза тя. — Ти ще шофираш.

Лангдън нямаше намерение да спори с жена, която държи пистолет, така че слезе от колата, заобиколи и седна зад волана. Все още с вдигнати ръце, шофьорът започна да ругае.

— Видя достатъчно от нашата вълшебна гора, нали, Робърт? — попита от задната седалка Софи.

Той кимна. „Предостатъчно.“

— Добре. Да се махаме оттук.