Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Когато наближиха колелото, тя отново погледна в огледалото.

— Засега им избягахме, но ако останем в тази кола, до пет минути ще ни хванат.

„Тогава да откраднем друга, нали вече сме престъпници?“ — помисли си Лангдън.

— Какво ще правиш?

Софи настъпи газта и влезе в кръговото движение.

— Довери ми се.

Той не отговори. Тази нощ доверието не го беше отвело далеч. Той придърпа нагоре ръкава на сакото си и си погледна часовника — специална колекционерска серия с Мики Маус, подарък от родителите му за десетия му рожден ден. Въпреки че детският циферблат често привличаше странни погледи, Лангдън никога не бе имал друг часовник — анимационните филми на Дисни бяха първата му среща с магията на формата и цвета и сега Мики ежедневно му напомняше, че трябва да запази младежката си душа. В момента обаче ръцете на любимия му герой бяха застанали под странен ъгъл и сочеха също толкова странен час. 02:51.

— Интересен часовник — отбеляза Софи.

— Дълга история — отвърна той и смъкна ръкава си.

— Сигурно. — Младата жена му се усмихна, излезе от кръговото движение и пое на север, надалеч от центъра на града. Едва успя да мине на два поредни зелени светофара и когато стигна на третото кръстовище, зави надясно по Булевард дьо Малшерб. Бяха напуснали богатите улици на дипломатическия квартал и навлизаха в мрачна промишлена зона. Софи зави наляво и след малко Робърт разбра къде се намират.

„Gare St. Lazare.“ 49 49 Гарата „Сен Лазар“ (фр.) — Б. пр.

Гарата със стъклен покрив пред тях приличаше едновременно на странен самолетен хангар и оранжерия. Европейските гари никога не заспиваха. Въпреки късния час пред главния вход чакаха десетина таксита. Улични продавачи бутаха колички със сандвичи и минерална вода. От входа се появи група мърляви хлапаци със самари — търкаха очи и се озъртаха, като че ли се опитваха да си спомнят в кой град се намират. Малко по-нататък по улицата двама полицаи упътваха неколцина заблудени туристи.

Софи спря зад опашката от таксита и изключи двигателя в забранената зона, въпреки свободния паркинг оттатък улицата. Преди Лангдън да успее да я попита какво става, тя слезе, забързано отиде до прозореца на таксито пред тях и заговори шофьора.

Професорът я последва и видя, че Софи подава на шофьора дебела пачка банкноти. Той кимна и за огромно удивление на Робърт потегли без тях.

— Какво става? — попита Лангдън.

Тя обаче вече вървеше към входа на гарата.

— Хайде, ще си купим билети за първия влак, който напуска Париж.

Лангдън я настигна. Бяха тръгнали за американското посолство, а сега се канеха да избягат от Париж? Тази идея изобщо не му допадаше.

Шофьорът, който взе епископ Арингароса от международното летище „Леонардо да Винчи“, караше малък, незабележим черен фиат. Епископът си спомняше времето, когато всички ватикански автомобили бяха големи и луксозни, със знамето на Светия престол. „Тези дни отминаха.“ Сега колите на Ватикана бяха по-скромни и почти винаги необозначени. Ватиканът твърдеше, че просто съкращава разходите, за да обслужва по-добре своите диоцези, но Арингароса подозираше, че е по-скоро мярка за сигурност. Светът бе полудял и в много части на Европа демонстрирането на любов към Иисус Христос беше все едно да поставиш мишена върху покрива на колата си.

Епископът прибра полите на черното си расо, качи се на задната седалка и се приготви за дългото пътуване до замъка Гандолфо. За последен път бе ходил там преди пет месеца.

„Миналогодишното пътуване до Рим. — Той въздъхна. — Най-дългата нощ в живота ми.“

Преди пет месеца от Ватикана му се бяха обадили, за да поискат незабавното му присъствие в Рим. Без обяснения. „Билетът ви е на летището.“ Светият престол полагаше всички усилия да запази булото на тайнствеността дори за висшето си духовенство.

Тайнствената покана, предполагаше Арингароса, навярно целеше да даде възможност на папата и другите ръководители на Църквата да се възползват от неотдавнашния публичен успех на Opus Dei — завършването на новата сграда на Световния център в Ню Йорк. Архитектурните списания бяха нарекли сградата на Opus Dei „ярък факел на католицизма, съвършено интегриран в модерната среда“, а напоследък Ватиканът, изглежда, се нахвърляше на абсолютно всичко, което съдържаше думата „модерен“.

Епископът нямаше друг избор, освен да се подчини, въпреки че го направи неохотно. Не бе почитател на сегашния папа и подобно на повечето консервативни духовници, с мрачно презрение беше проследил първата година на неговия понтификат. Безпрецедентен либерал, Негово светейшество бе избран на един от най-противоречивите и необичайни конклави във ватиканската история. И вместо да се смири след неочакваното си идване на власт, Светият отец, без да губи време, беше започнал да дърпа всички конци, свързани с най-висшия пост в християнството. Като разчиташе на обезпокоително единодушната либерална подкрепа на колегията на кардиналите, сега папата обявяваше за своя мисия „обновяването на доктрината на Ватикана и осъвременяването на католицизма за навлизането му в третото хилядолетие“.