Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Студентите на Лангдън винаги се смееха, когато им разказваше, че накрая Леонардо се смилил над сестрите и им нарисувал втора, „омекотена“ версия на Мадоната на скалите, в която всичко било представено по ортодоксалния начин. Сега тя се намираше в лондонската Национална галерия под името Девата на скалите. Професорът обаче предпочиташе по-интересния лувърски оригинал.

— Какво имаше зад картината? — попита Лангдън.

— Ще ти покажа, когато стигнем в посолството — без да извръща очи от пътя, отвърна тя.

— Ще ми покажеш ли? — изненада се Робърт. — Да не искаш да кажеш, че ти е оставил нещо?

Младата жена отсечено кимна.

— И върху него са гравирани инициалите P.S. и лилия.

Той не повярва на ушите си.

„Ще успеем“ — помисли си Софи, зави надясно, мина пред луксозния Отел дьо Крийон и навлезе в обраслия с дървета дипломатически квартал на Париж. До посолството оставаше около километър. Най-после си помисли, че може да си отдъхне.

В същото време мислите й продължаваха да са насочени към ключа в джоба й и спомените й отпреди много години, когато за пръв път беше видяла златната глава с форма на равностранен кръст, вдлъбнатините, монограма с лилията и инициалите P.S.

Въпреки че от много години почти не се бе сещала за този ключ, работата й в полицията я беше научила на много неща от областта на сигурността и особената му изработка вече не й изглеждаше толкова загадъчна. „Произведена с лазер вариационна матрица. Дубликатите са невъзможни.“ Вместо зъби, сложната комбинация от прогорени с лазер вдлъбнатини на ключа се сканираха от електрически сензор. Ако сензорът установеше, че шестоъгълните вдлъбнатини са правилно разположени, ключалката щеше да се отвори.

Софи нямаше представа какво се отваря с този ключ, но предчувстваше, че Робърт ще може да й каже. В края на краищата той бе описал герба му, без да го е виждал. Кръстът предполагаше, че ключът принадлежи на някаква християнска организация, и все пак тя не беше чувала за черкви, чиито ключалки използват вариационни матрици.

„Освен това дядо ми не беше християнин…“

Преди десет години Софи със собствените си очи бе видяла доказателство за това. По ирония на съдбата друг ключ — много по-обикновен, — й беше разкрил истинската му същност.

През един топъл следобед тя кацна на летище „Шарл дьо Гол“ и взе такси за вкъщи. „Grand-pére много ще се изненада, когато ме види“ — помисли си Софи. Прибираше се от специализация във Великобритания за пролетната ваканция и беше подранила с няколко дни. Нямаше търпение да го види и да му разкаже за криптографските методи, които изучаваше.

Когато стигна в парижкия им дом обаче, дядо й го нямаше. Разочарована, тя разбра, че не я е очаквал и сигурно се е задържал в Лувъра. „Но днес е събота следобед“ — каза си Софи. Той рядко работеше през почивните дни. Събота и неделя обикновено…

Широко усмихната, тя се втурна към гаража. Естествено, колата му я нямаше. Беше събота. Жак Сониер мразеше да шофира в града и пътуваше с автомобила си само до едно място — до планинската им вила на север от Париж. След месеците, прекарани в пренаселения Лондон, Софи си мечтаеше за свежия въздух на планината. Бе привечер и тя реши да потегли веднага и да го изненада. Помоли една приятелка, да й даде колата си и потегли по лъкатушния път сред пустите хълмове на Монтрьо. Пристигна малко след десет и зави по отбивката към убежището на дядо си. Пътят беше дълъг над километър и половина и едва когато го преполови, тя зърна през дърветата грамадното старо каменно chateau, сгушено сред гората на планинския склон.

Почти очакваше да завари дядо си заспал и с вълнение установи, че прозорците светят. Радостта й обаче се превърна в изненада, когато видя, че отпред е пълно с паркирани автомобили — мерцедеси, беемвета, аудита и ролсройсове.

Софи зяпна за миг, после избухна в смях. „Моят grand-pére, прочутият отшелник!“ Жак Сониер явно бе много по-общителен, отколкото си даваше вид. Очевидно правеше парти, докато Софи беше на училище, и ако се съдеше по автомобилите, присъстваха най-влиятелни парижани.

Обзета от желание да го изненада, тя се втурна към входа. Когато стигна обаче, установи, че е заключено. Почука. Никой не й отвори. Озадачена, Софи заобиколи и опита задния вход. И той бе заключен. Никакъв отговор.

Объркана, тя се заслуша. Единственият шум бяха тихите стенания на студения планински вятър. Не се чуваше музика. Нито гласове. Нищо.