Дан Браун - Шифърът на Леонардо

В средата на залата се появи необясним мираж. Силует. Там имаше още някой! Жена? В мрака се движеше жена — и бързо се приближаваше към лявата стена. По пода пред нея се плъзгаше възлилав лъч, сякаш жената търсеше нещо с ултравиолетово фенерче.

— Qui est la? 42 42 Кой е там? (фр.). — Б. пр. — попита Груар и за втори път за тридесет секунди потрепери. Изведнъж осъзна, че не знае накъде да насочи пистолета си, нито накъде да отиде.

— PTS — спокойно отвърна жената, без да престава да движи лъча по пода.

„Police technique et scientific. 43 43 Научно-технически отдел на полицията (фр.) — Б. пр. — Груар започна да се поти. — Нали всички агенти се махнаха!“ Той познаваше ултравиолетовата светлина, нещо нормално за научно-техническия отдел на полицията, и все пак не разбираше защо ЦУКП търси улики точно в тази зала.

— Votre nom! — извика Груар. Инстинктът му подсказваше, че пропуска нещо. — Répondez! 44 44 Името ви! Отговорете! (фр.). — Б. пр.

— C’est moi — спокойно отговори жената. — Sophie Neveu. 45 45 Аз съм. Софи Нево (фр.). — Б. пр.

Името му говореше нещо. „Софи Нево? — Така се казваше внучката на Сониер, нали? Като малка бе идвала в Лувъра, но от години не я беше виждал. — Не може да е тя!“ И даже наистина да бе Софи Нево, това едва ли беше основание да й вярва. Груар бе чувал слухове за мъчителния разрив между Сониер и внучка му.

— Вие ме познавате — извика тя. — И Робърт Лангдън не е убил дядо ми! Повярвайте ми!

Агент Груар нямаше намерение да приеме думите й на вяра. „Трябва да повикам подкрепление!“ Отново опита радиостанцията, но чу само пращене. Изходът се намираше на двадесет метра зад него и пазачът бавно заотстъпва, като все така държеше американеца на мушка.. Жената в отсрещния край на залата вдигна лъча на фенерчето си и разгледа голямото платно, което висеше на стената срещу Мона Лиза.

Когато разбра коя е картината, Груар ахна.

„Какво прави тя, за Бога?“

По челото на Софи Нево се стичаше ледена пот. Лангдън все още лежеше по очи на пода. „Дръж се, Робърт. Още малко.“ Знаеше, че пазачът няма да стреля, и насочи цялото си внимание към другия шедьовър на Леанардо. Ала ултравиолетовата светлина не разкриваше нищо необичайно. Нито на пода, нито по стените, нито по самото платно.

„Тук трябва да има нещо!“

Софи беше убедена, че вярно е разбрала намеренията на дядо си.

„Какво друго може да е целял?“

Произведението, което разглеждаше, бе платно, високо близо два метра. Странната сцена, която беше нарисувал да Винчи, изобразяваше Богородица, седнала в неестествена поза с младенеца Иисус, Йоан Кръстител и ангела Уриил сред опасни скали. Когато като малка идваше да види Мона Лиза, дядо й винаги я мъкнеше и в отсрещния край на залата при втората картина.

„Grand-pére! Не виждам нищо!“

Софи чу, че пазачът зад нея отново се опитва да повика помощ по радиостанцията си.

„Мисли!“

Представи си посланието, написано върху плексигласа пред Мона Лиза. „На нас като дилемата.“ Картината пред нея нямаше защитно стъкло, върху което да се напише съобщение, а тя знаеше, че дядо й никога не би обезобразил този шедьовър, като напише нещо върху самата творба. „Поне не отпред.“ Погледът й се стрелна нагоре по дългите кабели, които висяха от тавана.

„Възможно ли е?“ Тя хвана дървената рамка и я дръпна към себе си. Картината бе по-висока от нея. Софи провря главата и раменете си отзад и гдигна фенерчето, за да разгледа гърба на платното.

Трябваха й само секунди, за да се увери, че инстинктът й я е подвел. Там нямаше лилав текст, само кафяво старо платно и…

„Чакай.“

Очите й спряха върху странен метален проблясък в долния край на дървената основа. Вклиненият в процепа на основата предмет бе малък и от него висеше искряща златна верижка.

За огромно удивление на Софи верижката беше прикрепена към познат златен ключ. Широката му глава бе излята във формата на кръст и носеше изображение, което не беше виждала от деветгодишна. Лилия с инициалите P.S. В този миг тя чу как призракът на дядо й прошепва в ухото й: „Софи, някой ден, когато си готова, този ключ ще е твой“. Гърлото й се сви, когато си помисли, че дори в смъртта си дядо й е изпълнил обещанието си. „С този ключ се отваря една кутия, в която крия много тайни“ — казваше гласът му.

Сега разбираше, че целта на всички игрословици е бил този ключ. Когато го бяха убили, дядо й го бе носил. Тъй като не беше искал да попадне в ръцете на полицията, той го бе скрил зад тази картина. После беше измислил находчивото търсене на съкровища, за да се погрижи само Софи да го намери.