Дан Браун - Шифърът на Леонардо

„На нас като дилемата — помисли си той. — Каква дилема, наистина!“

Никой не можеше да отрече огромните добрини, които вършеше в днешния размирен свят Църквата, ала никой не можеше да отрече и нейната измамна и жестока история. Бруталната й борба за „превъзпитание“ на религиите, почитащи природата и женствеността, бе продължила три века и прилаганите методи бяха колкото вдъхновени, толкова и ужасяващи.

Инквизицията беше публикувала най-кървавата книга в човешкото минало. „Malleus maleficarura“ — „Чук на вещиците“ — учеше света за „опасностите от свободомислещите жени“ и наставляваше свещениците да ги откриват, измъчват и унищожават. Към категорията „вещици“ Църквата отнасяше всички учени жени, жрици, гадателки, мистички, поклоннички на природата, билкарки и онези, които проявяваха „подозрителна склонност към света на природата“. Бяха убивани и акушерки заради еретично прилагане на медицински средства за облекчаване на родилните мъки — мъки, твърдеше Църквата, които били справедливото Божие наказание за това, че Ева отхапала от ябълката на знанието. По време на тривековния лов на вещици Църквата бе изгорила на клада пет милиона жени.

Пропагандата и кръвопролитията бяха постигнали своето. Доказваше го днешният свят.

Някога почитани като същностна половина на духовното просветление, жените бяха прогонени от храмовете в света. Нямаше жени равини, християнски свещеници и ислямски имами. Някога свещеният акт на хиерогамия — естественият сексуален съюз между мъжа и жената, при който те влизаха в духовно единство — беше обявен за срамен и дяволски. Светите мъже, които някога бяха влизали в сексуално сношение със своите партньорки, за да общуват с Бога, днес се бояха от естествените си сексуални желания и ги смятаха за внушени от дявола чрез неговата любима съучастница… жената .

Дори връзката между жената и лявата страна не бе убягнала църковните клевети. Във Франция и Италия думите за „ляв“ — „gauche“ и „sinistra“ — бяха придобили дълбоко отрицателно звучене, докато десните им аналози изразяваха праведност и сръчност. До ден днешен радикалното мислене се смяташе за „ляво“.

Дните на Богинята-майка бяха изтекли. Махалото се бе залюляло. Майката земя беше станала мъжки свят и боговете на разрушението и войната взимаха своето. В продължение на две хилядолетия мъжкото его бе съществувало независимо от женския си аналог. Орденът на Сион вярваше, че именно потъпкването на свещената женственост в съвременния живот е довело до онова, което индианците хопи наричаха „кояанискаци“, „живот, излязъл от равновесие“, нестабилност, белязана от войни, разгаряни от тестостерон, женомразки общества и растящо неуважение към Майката земя.

— Робърт! — повика го Софи и дрезгавият й шепот го върна в настоящето. — Някой идва!

Той чу стъпки, които се приближаваха по коридора.

— Насам! — Софи изключи фенерчето и сякаш се изпари пред очите му.

За миг той напълно ослепя. „Накъде?!“ Постепенно силуетът на младата жена се очерта в мрака и Лангдън я видя да тича към средата на залата. Софи се хвърли зад осмоъгълната кушетка и се скри. Тъкмо се канеше да се втурне след нея, когато един кънтящ глас го накара да се закове на място.

— Arrêtez! 40 40 Стой (фр.). — Б. пр. — заповяда му някакъв мъж от прага. Служителят от охраната на Лувъра влезе в залата.

Държеше пистолет и се целеше в главата на Робърт. Професорът инстинктивно вдигна ръце.

— Couchez-vous! — нареди пазачът. — Легни! Лангдън се просна по очи на пода. Мъжът бързо се приближи и го накара да се разкрачи и да разпери ръце.

— Mauvaise idée, Monsieur Langdon 41 41 Лоша идея, господин Лангдън (фр.) — Б. пр. — каза той и силно притисна дулото на оръжието си в гърба му. — Mauvaise idée.

Легнал по корем на паркета, Лангдън не намираше нищо смешно в позата си. „Витрувианският човек — помисли си той. — По очи.“

Сила носеше тежкия железен свещник от олтара на „Св. Сулпиций“ към обелиска. Дебелият му стълб щеше да изиграе ролята на таран. Той огледа сивата мраморна плоча, която покриваше очевидната кухина в пода, и разбра, че няма да може да, я разбие, без да вдигне доста шум.

Удар на желязо по мрамор. Ехото щеше да отекне в свода.

Дали монахинята щеше да го чуе? Вече трябва да беше заспала. Въпреки това предпочиташе да не поема този риск. Албиносът се огледа за плат, с който да увие края на железния кол, и не видя нищо освен ленената покривка на олтара, която не можеше да оскверни. „Расото ми“ — помисли си. Знаеше, че е сам в грамадната катедрала. Развърза въжето, което стягаше расото му, и го съблече. Грубата вълна ожули раните по гърба му и те започнаха да парят.