Дан Браун - Шифърът на Леонардо

На балкона високо над Сила сестра Биел сподави ахването си. Най-страшните й опасения се бяха потвърдили. Този гост не бе такъв, какъвто изглеждаше. Тайнственият монах от Opus Dei беше дошъл в „Св. Сулпиций“ с друга цел.

Тайна цел.

„Не само ти криеш тайни“ — помисли си тя.

Сестра Биел бе нещо повече от икономка на катедралата. Тя бе часови. И тази нощ древните колела се бяха завъртели. Появата на този непознат при обелиска бе знак от братството.

Безмълвен сигнал за тревога.

Посолството на САЩ в Париж е компактен комплекс на Авеню Габриел на север от Шанз Елизе. Обхваща площ от три акра и се смята за „американска територия“, което означава, че всеки, намиращ се там, е под закрилата и юрисдикцията на Съединените щати. Нощната телефонистка на посолството четеше международното издание на „Тайм“. Телефонът иззвъня.

— Посолство на Съединените щати — отговори тя.

— Добър вечер — разнесе се мъжки глас с френски акцент. — Имам нужда от помощ. — Макар и учтиво, той говореше сърдито и официално. — Казаха ми, че имате телефонно съобщение за мен. Казвам се Лангдън. За съжаление съм забравил трицифрения си код. Ще съм ви много благодарен, ако ми помогнете.

Телефонистката се смути.

— Съжалявам, господине. Съобщението ви трябва да е доста старо. Автоматичната система беше изключена преди две години от съображения за сигурност. Нещо повече, всички кодове за достъп са петцифрени. Кой ви каза, че има съобщение за вас?

— Значи нямате автоматична телефонна система, така ли?

— Не, господине. Съобщенията се записват на ръка. Бихте ли повторили името си?

Ала мъжът бе затворил.

Безу Фаш смаяно крачеше по брега на Сена. Беше сигурен, че е видял Лангдън да набира парижки номер, да въвежда трицифрен код и после да прослушва записа. „Но щом американецът не е звънял в посолството, на кого се е обадил, по дяволите?“

В този момент, вперил поглед в мобилния си телефон, капитанът разбра, че отговорите са в собствената му ръка. „Лангдън се обади от този телефон.“

Фаш влезе в менюто, отвори списъка с последните разговори и намери този на Лангдън. Парижки номер, следван от трицифрения код 454.

Той го набра и изчака.

Отговори женски глас. „Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu — съобщи телефонният секретар. — Je suis absente pour le moment, mais…“

Кръвта на Фаш кипеше, докато въвеждаше цифрите: 4… 5… 4.

Въпреки невероятната си слава, Мона Лиза бе само седемдесет и девет на петдесет и три сантиметра — по-малка от плакатите с нейната репродукция, които се продаваха в сувенирния магазин на Лувъра. Картината висеше на северозападната стена на Salle des Etats зад петсантиметрова плексигласова плоскост. Бе нарисувана върху чамова дъска и въздушната й, мъглява атмосфера се приписваше на майсторското изпълнение на Леонардовия стил сфумато, в който формите сякаш преливаха една в друга.

Откакто я бяха изложили в Лувъра, Мона Лиза — или Джокондата, както я наричаха във Франция, — беше крадена два пъти, последно през 1911 г., когато бе изчезнала от лувърската „salle impénétrable“ 39 39 Непристъпна зала (фр.). — Б. пр. — Le salon le carré. Парижаните бяха плакали по улиците и бяха писали до вестниците, умолявайки крадците да я върнат. След две години необяснимо я бяха открили да виси в хотелска стая във Флоренция.

След като ясно даде на Софи да разбере, че няма намерение да си тръгне, Лангдън я последва в Salle des Etats. Младата жена включи ултравиолетовото фенерче и синкавият полумесец на лъча заигра по пода пред тях. Тя го местеше назад-напред като минотърсачка и внимаваше за следи от луминесцентно мастило.

Професорът вече предвкусваше усещането, което придружаваше личните му срещи с велики произведения на изкуството. Той напрягаше очи във възлилавата светлина, струяща от фенерчето в ръката на Софи. Наляво се появи осмоъгълната кушетка — приличаше на тъмен остров насред пустото паркетно море.

После Лангдън започна да различава тъмното стъкло на дясната стена. Знаеше, че зад него виси най-прочутата картина на света.

Известността на Мона Лиза нямаше нищо общо с нейната загадъчна усмивка. Славата й не се дължеше и на мистериозните интерпретации на множество изкуствоведи и любители на теориите за заговорите. Мона Лиза чисто и просто бе прочута, тъй като Леонардо да Винчи я беше обявил за най-голямото си постижение. Той я бе носил навсякъде със себе си и когато го бяха питали защо, беше отвръщал, че не може да се раздели с най-върховния си израз на женската красота.