Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Ако всичко в Париж минеше според предвижданията, скоро Арингароса щеше да притежава нещо, което щеше да го направи един от най-могъщите хора в християнския свят.

Софи задъхана стигна до големите дървени врати на Salle des Etats — залата, в която беше изложена Мона Лиза. Преди да влезе неохотно погледна към мястото на двадесетина метра оттам, където все още лежеше осветеният от прожектори труп на дядо й.

Внезапно я обзеха мъчителни угризения, дълбока скръб, примесена с чувство за вина. През последните десет години той безброй пъти я бе търсил, и все пак Софи беше останала неумолима — прибираше писмата и пратките му неразпечатани в долното чекмедже на скрина си и не се съгласяваше да се срещнат. „Той ме излъга! Криеше ужасни тайни! Как трябваше да постъпя?“ И затова го бе отблъснала. Категорично. Сега дядо й беше мъртъв и й говореше от гроба си.

Мона Лиза.

Софи протегна ръка и натисна огромната дървена врата. Тя се отвори. Младата жена за миг застана на прага и обходи с поглед голямата правоъгълна зала. И това помещение бе окъпано в мека червена светлина. Salle des Etats беше една от редките зали без друг изход в музея. На стената срещу входа висеше грамадна петметрова картина на Ботичели. Под нея, точно в средата на паркета, имаше голяма осмоъгълна кушетка, на която с радост сядаха хиляди посетители дневно, доволни да дадат отдих на краката си, докато се възхищават на най-ценното произведения в Лувъра.

Още преди да влезе обаче, Софи разбра, че е забравила нещо. „Ултравиолетова светлина.“ Ако беше написал нещо тук, дядо й почти със сигурност бе използвал маркер за ултравиолетова светлина.

Криптографката дълбоко си пое дъх и забърза към добре осветеното местопрестъпление. Нямаше сили да погледне трупа. Отиде до масата, намери ултравиолетово фенерче, пъхна го в джоба на пуловера си и припряно закрачи обратно към отворената врата на Salle des Etats.

Зави зад ъгъла и се насочи към входа. В този момент обаче чу неочаквани стъпки, които тичешком се приближаваха към нея от вътрешността на залата. „Някой идва!“ Внезапно от червеникавия сумрак изплува призрачна фигура и Софи отскочи.

— Ето те! — Дрезгавият шепот на Лангдън наруши тишината, когато силуетът му спря пред нея. Облекчението й продължи само за миг.

— Робърт, нали ти казах да изчезваш оттук! Ако Фаш…

— Къде беше?

— Отидох да взема ултравиолетово фенерче — прошепна тя и му го показа. — Ако дядо ми е оставил съобщение…

— Слушай, Софи. — Лангдън си пое дъх и твърдо впери в нея сините си очи. — Буквите P.S… говорят ли ти нещо друго? Каквото и да е?

Тъй като се страхуваше, че гласовете им кънтят надалече, Софи го дръпна в Salle des Etats и безшумно затвори грамадната двукрила врата.

— Казах ти, инициалите означават „Принцеса Софи“.

— Знам, но виждала ли си ги някъде другаде ! Дядо ти използвал ли ги е по друг начин? Например като монограм?

Въпросът я сепна. „Откъде можеше да знае за това Робърт?“ Наистина веднъж беше виждала инициалите P.S. В деня преди деветия си рожден ден. Тайно претърсваше къщата, за да види какви подаръци ще получи. Още по онова време не можеше да понася да крият тайни от нея. „Какво ми е купил тази година grand-père 38 38 Дядо (фр.). — Б. пр. ? — Ровеше из кашони и чекмеджета. — Дали ми е взел куклата, която исках? Къде може да я е скрил?“

След като не откри нищо в цялата къща, Софи събра смелост да се вмъкне в спалнята на дядо си. Тази стая беше забранена за нея, но той спеше на кушетката на долния етаж.

„Само ще надникна!“

Приближи се на пръсти до гардероба му и погледна на лавиците зад дрехите. После провери под леглото. Пак нищо. Отвори чекмеджетата на бюрото и ги прерови. „Тук трябва да има нещо за мен.“ Накрая стигна до последното чекмедже и дръпна настрани някакви черни дрехи, които никога не го бе виждала да носи. Тъкмо се канеше да затвори чекмеджето, когато зърна проблясък на злато. Приличаше на ланец за джобен часовник, но Софи знаеше, че дядо й не носи такъв. Сърцето й се разтуптя, когато разбра какво трябва да е това.

„Огърлица?“

Внимателно извади верижката от чекмеджето. За нейна изненада, в единия край имаше лъскав златен ключ. Тежък и искрящ. Омагьосана, Софи го вдигна пред очите си. Никога не беше виждала такова нещо. Повечето ключове бяха с ръбести зъби, но този имаше триъгълно стълбче, осеяно с вдлъбнатинки. Златната му глава бе във формата на кръст, но не обикновен. Раменете му бяха еднакви, като знака плюс. В средата му беше гравиран странен символ — две букви, преплетени в монограм върху някакво цвете.