Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— P.S. — прошепна тя. „Какво може да е това?“

— Софи? — повика я от прага дядо й.

Стресната, тя се обърна и изпусна ключа, който издрънча на пода. Момичето впери очи в него, тъй като се боеше да погледне дядо си.

— Аз… търсех подаръка за рождения ми ден — каза Софи. Съзнаваше, че е предала доверието му. Дядо й не проговори сякаш цяла вечност. Накрая тежко въздъхна.

— Вдигни ключа, Софи.

Момичето се подчини. Той влезе в стаята.

— Трябва да уважаваш личния живот на другите, Софи. — После приклекна и нежно й взе ключа. — Този ключ е много специален. Ако го беше изгубила…

Тихият му глас я накара да се почувства още по-зле.

— Извинявай, grand-père. Наистина съжалявам. — Тя замълча за миг. — Помислих, че е огърлица за рождения ми ден.

Дядо й продължително я изгледа.

— Ще ти го кажа още веднъж, Софи, защото е важно. Трябва да се научиш да уважаваш личния живот на другите.

— Да, grand-père.

— Някой друг път ще поговорим за това. Сега отиди в градината. Има нужда от плевене.

Софи побърза да изпълни задълженията си.

На другата сутрин не получи подарък за рождения си ден. Не бе и очаквала, не и след онова, което беше направила. Но той дори не й честити. Вечерта тя тъжно се затътри нагоре по стълбището. Когато влезе в стаята си обаче, намери на възглавницата си картичка. И на картичката бе написана гатанка. Момичето се усмихна още преди да я разгадае. „Знам какво е това!“ Дядо й беше направил същото предишната Коледа.

„Търсене на съкровища!“

Софи нетърпеливо се зае с гатанката. Решението я отведе в друга част на къщата, където откри втора картичка с друга гатанка. Разгада й нея, само за да попадне на трета. Така тича назад-напред из къщата, докато накрая не намери податка, която я върна обратно в спалнята й. Изкачи стълбището тичешком, втурна се в стаята си и се закова на място. В средата имаше лъскав червен велосипед, с панделка на кормилото. Софи радостно изписка.

— Знам, че искаше кукла — усмихна се от ъгъла дядо й. — Реших, че това може би ще ти хареса повече.

На другия ден я научи да кара колелото — тичаше до нея по алеята. Когато Софи изгуби равновесие и двамата се строполиха на тревата, се запревиваха от смях.

— Grand-père. — Тя го прегърна. — Наистина съжалявам за ключа.

— Знам, миличка. Прощавам ти. Не мога да ти се сърдя. Дядовците и внучките винаги си прощават.

Софи знаеше, че не бива да пита, ала не успя да се сдържи.

— Закъде е? Никога не съм виждала такъв ключ. Много е красив.

Дядо й дълго мълча. Тя виждаше, че се колебае как да й отговори. „Grand-père никога не лъже.“

— З него се отваря една кутия — накрая отвърна Жак Сониер. — В която крия много тайни.

Софи се нацупи.

— Мразя тайните!

— Знам, но това са важни тайни. И някой ден ще се научиш да ги цениш също колкото мен.

— Видях букви на ключа и някакво цвете.

— Да, това е любимото ми цвете. Казва се лилия. Нежни, бели цветя.

— Знам ги! И на мен са ми любими!

— Тогава ще сключа с теб една сделка. — Дядо й вдигна вежди, както винаги, когато се канеше да й отправи предизвикателство. — Ако запазиш в тайна моя ключ и никога повече не говориш за него, нито пред мен, нито пред никого другиго, някой ден ще ти го подаря.

Софи не вярваше на ушите си.

— Наистина ли?

— Обещавам. Когато дойде моментът, ключът ще е твой. На него е написано името ти.

Тя се намръщи.

— Не е вярно. На него пише P.S. Това не е моето име!

Дядо й сниши глас и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Добре, Софи, щом наистина трябва да знаеш, P.S. е код. Това са твоите тайни инициали.

Момичето се ококори.

— Нима имам тайни инициали?

— Разбира се. Внучките винаги имат тайни инициали, които знаят само техните дядовци.

— P.S. ли?

Той я погъделичка.

— Принцеса Софи.

Софи се закикоти.

— Не съм принцеса!

Жак Сониер й намигна.

— За мен си принцеса.

От този ден никога повече не разговаряха за ключа. И тя стана неговата принцеса Софи. Сега, в Salle des Etats, Софи бе пронизана от непоносима скръб.

— Инициалите — тихо каза Лангдън и странно я погледна. — Виждала ли си ги?

Тя чу гласа на дядо си, който шептеше по коридорите на музея. „Никога не говори за този ключ, Софи. Нито пред мен, нито пред никого другиго.“ Знаеше, че не е успяла да му прости, и се зачуди дали може още веднъж да предаде доверието му. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Дядо й искаше Лангдън да й помогне. Софи кимна.

— Да, виждала съм инициалите P.S. Само веднъж. Като съвсем малка.