Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Къде?

Тя се поколеба.

— Върху нещо много важно за него.

Лангдън я погледна в очите.

— Това е от огромно значение, Софи. Можеш ли да ми кажеш дали освен инициалите е имало и символ? Лилия?

Младата жена се дръпна смаяна.

— Но… откъде знаеш?!

Той въздъхна и сниши глас.

— Абсолютно съм сигурен, че дядо ти е бил член на тайна организация. Много древно тайно братство.

Стомахът й се сви. И тя беше сигурна в това. От десет години се опитваше да забрави случая, който я бе убедил в този ужасяващ факт. Беше видяла нещо невъобразимо. Непростимо.

— В съчетание с инициалите P.S., лилията е официална емблема на братството. Техен герб.

— Откъде знаеш? — Софи се молеше Лангдън да не й отговори, че самият той е член на това братство.

— Писал съм за тази организация — с разтреперан от вълнение глас каза професорът. — Аз съм специалист по символиката на тайните общества. Наричат ce Prieure du Sion — Орденът на Сион. Основани са тук във Франция и привличат влиятелни братя от цяла Европа. Всъщност са едно от най-старите братства на света, които още съществуват.

Софи никога не беше чувала за тях. Лангдън се впусна в бързо обяснение.

— Братя от Ордена са били някои от най-културните личности в историята: хора като Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго. — Той замълча за миг. — И Леонардо да Винчи.

Криптографката го зяпна.

— Леонардо е членувал в тайно братство, така ли?

— Той е бил велик магистър на Ордена от хиляда петстотин и десета до хиляда петстотин и деветнайсета година и това обяснява страстта на дядо ти към неговите произведения. Двамата са имали обща историческа братска връзка. И всичко това напълно се вписва в интереса му към иконографията на Богинята-майка, езичеството, женските божества и презрението към Църквата. Доказано е, че Орденът е почитал свещената женственост.

— Да не би да твърдиш, че тази организация е някакъв езически култ към Богинята-майка?

— Не някакъв, а най-големият. По-важно обаче е, че са известни като пазители на древна тайна. Която ги правела невъобразимо могъщи.

Въпреки абсолютната убеденост, която виждаше в очите на Лангдън, Софи инстинктивно реагираше със скептицизъм. „Тайна езическа секта? Някога оглавявана от Леонардо да Винчи? — Всичко това й звучеше абсурдно. И все пак, въпреки че отхвърляше тази възможност, мислите й се връщаха десет години назад — в нощта, когато случайно бе изненадала дядо си и беше присъствала на нещо недопустимо. — Това обясняваше ли?“

— Самоличността на живите братя от Ордена се пази в пълна тайна, но инициалите P.S. и лилията, които си видяла като дете, са доказателство — прибави професорът. — Не може да е свързано с нещо друго, освен Ордена.

Софи съзнаваше, че Лангдън всъщност знае за дядо й много повече, отколкото бе предполагала. Този американец очевидно имаше да сподели с нея купища информация, ала тук не беше мястото за това.

— Не мога да позволя да те заловят, Робърт! Налага се да обсъдим много неща. Трябва да бягаш!

Лангдън чуваше само тихия й шепот. Никъде нямаше да иде. В момента се намираше на друго място. Място, където на повърхността изплуваха древни тайни. Място, където от сенките се появяваха забравени истории.

Бавно, сякаш под вода, той завъртя глава и погледна през червеникавия сумрак Мона Лиза.

„Лилията… fleur-de-lis… цветето на Лиза… Мона Лиза.“

Всичко бе свързано, безшумна симфония, отразяваща най-големите тайни на Ордена на Сион и Леонардо да Винчи.

На речния бряг зад Двореца на инвалидите на около три километра от Лувъра един озадачен шофьор на камион стоеше пред насочените пистолети на агентите и зяпаше капитана от криминалната полиция, който нададе свиреп гърлен рев и запрати калъпче сапун в развълнуваните води на Сена.

Сила погледна върха на мраморния обелиск в „Св. Сулпиций“. Беше напрегнат от възбуда. Огледа се още веднъж, за да се убеди, че е сам. После коленичи до паметника, не от почит, а от необходимост.

„Ключовият камък е скрит под Линията на розата. В основата на обелиска на свети Сулпиций.“ Всички братя го бяха потвърдили. Той прокара длани по каменния под. Не забеляза пукнатини или знаци, показващи подвижна плоча, затова тихо започна да почуква с кокалчетата на пръстите си по пода. Накрая една от плочите издаде странен екот.

„Под пода има кухина!“

Той се усмихна. Жертвите му бяха казали истината. Албиносът се изправи и потърси в храма нещо, с което да разбие плочата.