Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Но ако е искал да ви каже защо се намирате в опасност, защо просто не го е написал на пода, където е умрял? Защо са всички тези сложни шаради?

— Каквото и да се е опитвал да ми разкрие, едва ли е искал някой друг да го разбере. Даже полицията. — Жак Сониер очевидно бе положил всички усилия да прати поверително съобщение единствено на нея . Беше го написал с код, включващ тайните й инициали, и я бе насочил към Робърт Лангдън — явно разумен ход, като се имаше предвид, че американският учен беше разшифрован кода му. — Колкото и странно да звучи, според мен е искал да отида при Мона Лиза преди да отиде някой ДРУГ.

— Ще дойда с вас.

— Не! Не знаем докога Голямата галерия ще е безопасна. Трябва да бягате.

Лангдън се поколеба, като че ли собственото му научно любопитство заплашваше да го хвърли обратно в ръцете на Фаш.

— Вървете. Бързо. — Софи му се усмихна признателно. — Ще се видим в посолството, господин Лангдън.

Той се намръщи и каза строго:

— Ще се срещнем там при едно условие .

Младата жена го погледна сепнато.

— Престанете да ме наричате „господин Лангдън“.

Тя различи на лицето му намек за кисела усмивка и неволно също се усмихна.

— Успех, Робърт.

Лангдън стигна до долната площадка на стълбището и усети типичната миризма на безир и гипс. Пред него светеше надпис SORTIE/ИЗХОД. Стрелката сочеше към дълъг коридор.

Професорът тръгна по него.

Надясно зееше мрачно реставрационно ателие, от което надничаха множество статуи в различно състояние на реставрация. Наляво видя ателиета, напомнящи харвардски аудитории във факултета по изобразително изкуство — редици стативи, картини, палитри, рамки — истински художествен конвейер. Вървеше по коридора и се чудеше дали всеки момент няма да се събуди в леглото си в Харвард. Цялата нощ му приличаше на странен сън. „Каня се тайно да напусна Лувъра… аз съм беглец.“

Все още мислеше за изобретателното анаграмно послание на Сониер и се питаше какво ще открие при Мона Лиза Софи… ако изобщо откриеше нещо. Изглежда, бе сигурна, че дядо й е искал тя още веднъж да отиде При прочутата картина. Колкото и правдоподобно да беше това обяснение, сега го занимаваше един обезпокоителен парадокс.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“

Уредникът бе написал името му на пода и беше поръчал на Софи да го потърси. Но защо? Само за да й помогне да разгадае анаграмата ли?

Едва ли.

В крайна сметка Сониер не бе имал основание да смята, че Лангдън е особено опитен в анаграмите. „Ние не се познавахме.“ По-важно беше друго: Софи ясно бе казала, че е трябвало да разгадае анаграмата сама . И за малко да го направи, напомни си той. Именно тя беше забелязала прогресията на Фибоначи и ако бе имала, малко повече време, несъмнено щеше да разшифрова съобщението без негова помощ.

„Софи е трябвало сама да разгадае тази анаграма.“ Изведнъж се почувства повече от сигурен, и все пак това заключение оставяше очевидна празнота в логиката на действията на уредника.

„Защо аз? Защо предсмъртното желание на Сониер е било внучка му да ме намери? Какво си е мислил, че знам?“

Споходен от неочаквана мисъл, професорът спря, бръкна в джоба си, извади компютърната разпечатка и се вторачи в последния ред на съобщението.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“

Той впери очи в двете букви.

„P.S.“

И усети, че значението на озадачаващата символика на Сониер най-после се избистря. Сякаш отекна гръм и със страшна сила го връхлетяха символи и исторически факти. Всичко, което бе направил Жак Сониер тази нощ, внезапно придоби смисъл. Мислите му запрепускаха и Робърт напразно се опита да ги подреди. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл.

„Има ли време?“

Знаеше, че това няма значение.

Без да се колебае, Лангдън затича обратно към стълбището.

Коленичил на първата пейка, Сила се преструваше, че се моли, докато разглеждаше плана на храма. Подобно на повечето катедрали, „Св. Сулпиций“ бе построен във формата на гигантски римски кръст. Дългата му централна част — наосът — водеше право към олтара, където напречно го пресичаше по-късо рамо, известно като „трансепт“. Наосът и трансептът се пресичаха точно под главния купол и това място се смяташе за сърцето на черквата, нейната най-свещена и мистична точка.

„Не и тази нощ — помисли си Сила. — «Свети Сулпиций» крие тайните си другаде.“

Той завъртя глава наляво и погледна към южния трансепт. Предметът, който бяха описали жертвите, се намираше зад края на пейките.