Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Зачуди се дали не трябва да отиде при Мона Лиза. Може би дядо й беше оставил там послание? Идеята й се стори съвсем правдоподобна. В края на краищата известното платно се намираше в Salle des Etats — отделно помещение, достъпно единствено откъм Голямата галерия. И вратата му беше само на двадесетина метра от мястото, където бяха открили трупа на дядо й.

„Спокойно може преди да умре да е отишъл при Мона Лиза.“

Младата жена отново вдигна поглед към стълбището. Беше раздвоена. Знаеше, че незабавно трябва да изведе Лангдън от музея, и все пак инстинктът й подсказваше да не го прави. Спомни си първото си идване в крилото „Денон“ и разбра, че ако дядо й е имал да й разкрие някаква тайна, на света едва ли има по-подходящо място от Леонардовата Мона Лиза.

— Тя е мъничко по-нататък — бе прошепнал дядо й, докато стискаше ръчичката й и я водеше по опустелия след края на работното време коридор.

Тогава Софи беше шестгодишна. Чувстваше се мъничка и нищожна, докато гледаше огромните тавани и безкрайните пространства. Пустият музей я плашеше, но тя нямаше намерение да го покаже на дядо си. Решително стисна зъби и пусна ръката му.

— Там е Salle des Etats — каза Жак Сониер, когато наближиха най-прочутата зала в Лувъра. Софи не споделяше очевидното му вълнение. Искаше да си иде вкъщи. Беше виждала репродукции на Мона Лиза и картината изобщо не й харесваше. Не разбираше защо всички толкова й се възхищават.

— C’est ennuyeux — измърмори момиченцето.

— Досадна — поправи я той. — На френски в училище. Вкъщи на английски.

— Le Louvre c’est pas chez moil 36 36 Лувърът не ми е дом (фр.). — Б. пр. — предизвика го Софи. Дядо й уморено се засмя.

— Права си. Тогава да говорим на английски просто за развлечение.

Тя се нацупи и продължи да върви. Влязоха в Salle des Etats. Погледът й обходи тясното помещение и се спря върху очевидното почетно място — центърът на дясната стена, където зад защитна плексигласова преграда висеше самотна картина.

— Приближи се, Софи. Малко хора имат възможност да я разгледат сами.

Момичето преглътна страха си и бавно прекоси залата. След всичко, което бе слушала за Мона Лиза, имаше чувството, че се приближава до кралска особа. Стигна до плексигласа, затаи дъх и вдигна поглед.

Не беше сигурна какво е очаквала да изпита, ала определено не и това. Нямаше разтърсващо удивление. Нито почуда. Прочутото лице изглеждаше като в книгите. Софи безмълвно остана пред картината сякаш цяла вечност в очакване да се случи нещо.

— Е, какво мислиш? — прошепна дядо й зад нея. — Красива е, нали?

— Много е малка.

Сониер се усмихна.

— И ти си малка, обаче си красива.

„Не съм красива“ — помисли си тя. Мразеше рижата си коса и луничките си и беше по-едра от всички момчета в класа. Отново погледна Мона Лиза и поклати глава.

— По-грозна е, отколкото в книгите. Лицето й е… brumeux.

— Замъглено — поправи я дядо й.

— Замъглено — послушно каза тя. Знаеше, че разговорът няма да продължи, докато не повтори новата дума.

— Този стил в изобразителното изкуство се нарича „сфумато“ и е изключително труден за изпълнение — поясни Жак Сониер. — Леонардо да Винчи няма равен в него.

Въпреки това картината не й харесваше.

— Като че ли знае нещо… също като децата в училище, когато имат някаква тайна.

Дядо й се засмя.

— Тъкмо затова е толкова прочута. Хората често гадаят защо се усмихва.

— Ти знаеш ли защо се усмихва?

— Може би. — Той й намигна. — Някой ден ще ти разкажа всичко.

Софи тропна с краче.

— Нали знаеш, че не обичам тайни!

— Принцесо — усмихна се Сониер. — Животът е пълен с тайни. Не можеш едновременно да научиш всички.

— Връщам се — заяви Софи и гласът и прозвуча кухо на стълбището.

— При Мона Лиза ли? — сепна се Лангдън. — Точно сега ?

Тя обмисли опасността.

— Аз не съм заподозряна в убийство. Ще рискувам. Трябва да разбера какво се е опитвал да ми каже дядо.

— Ами посолството?

Криптографката се почувства виновна, че го е превърнала в беглец, само за да го изостави, ала не виждаше друг изход. Тя посочи металната врата в края на стълбището.

— Излезте през тази врата и следвайте светещите знаци към изхода. С дядо минавахме оттук. Знаците ще ви отведат до въртяща се врата. — Софи му подаде ключовете от колата си. — Червеният смарт на служебния паркинг. Точно пред изхода. Ще се ориентирате ли до посолството?

Робърт кимна и погледна ключовете в ръката й.

— Вижте — с по-мек глас каза тя. — Мисля, че е възможно дядо ми да ми е оставил съобщение при Мона Лиза — някакъв ключ, който да сочи убиеца. Или да обяснява защо съм в опасност. — „Или какво се е случило със семейството ми.“ — Трябва да проверя.