Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Това беше безшумна аларма. Гениално проста. Планът я бе удивил. Ако бъдеше разкрита самоличността на един от братята, той щеше да каже лъжа, която щеше да задейства механизма за предупреждаване на другите. Тази нощ обаче, изглежда, бяха разкрити всички.

— Отговорете, моля ви — уплашено прошепна сестра Биел. — Къде сте?

— Затворете телефона — разнесе се дълбок глас от прага.

Тя ужасено се обърна и видя грамадния монах. Държеше тежкия железен свещник. Разтреперана, сестра Биел остави слушалката върху вилката.

— Мъртви са — рече албиносът. — И четиримата. И ме направиха на глупак. Кажете ми къде е ключовият камък.

— Не знам! — искрено отвърна монахинята. — Тази тайна се пази от други. — „Други, които са мъртви!“

Стиснал в белите си ръце железния свещник, мъжът се приближи.

— Вие сте сестра от Църквата, а служите на тях ?

— Има само една истинска Църква — предизвикателно заяви сестра Биел. — Истината, на която служи Opus Dei, е измамна.

В очите на монаха изригна внезапен гняв. Той се хвърли напред и замахна със свещника като с тояга. Последното усещане на сестра Биел бе непреодолим ужас.

„И четиримата са мъртви. Безценната истина е изгубена завинаги.“

Лангдън и Софи изхвърчаха от аварийния изход в парижката нощ. Гълъбите в съседния парк „Тюйлери“ се разлетяха във всички посоки от алармата в крилото „Денон“. Докато тичаха през площада към колата на Софи, Робърт чу далечен вой на полицейски сирени.

— Ето я — извика Софи и посочи червен двуместен автомобил.

„Сигурно се майтапи!“ Професорът никога не беше виждал по-малка кола.

— Смарт — прибави тя. — Гори едно на сто.

В мига, когато Лангдън се вмъкна на дясната седалка, Софи настъпи газта и мина през бордюра. Той успя да се вкопчи в таблото тъкмо навреме — смартът се стрелна през тротоара и излезе на малкото колело при Карусел дю Лувър. За миг му се стори, че младата жена има намерение да прегази живия плет и да пресече по диагонал затревената площ.

— Не! — извика Робърт, тъй като знаеше, че живият плет около Карусел дю Лувър скрива опасния отвор в средата — Le pyramide inversée, обърнатата наопаки пирамида, която преди малко бе видял в музея. Тя беше достатъчно голяма, за да погълне смарта на една хапка. За щастие, Софи рязко завъртя волана надясно, излезе от колелото, зави наляво и се понесе по северното платно към Рю де Риволи.

Писъкът на полицейските сирени зад тях се усили и професорът видя светлините в страничното огледало. Двигателят на смарта виеше и малкият автомобил бързо се отдалечаваше от Лувъра. На петдесетина метра пред тях светофарът на кръстовището с Риволи светна червено. Софи изруга под нос и продължи, без да намалява скоростта. Лангдън инстинктивно се напрегна.

— Софи?

Когато стигнаха на кръстовището, тя само превключи светлините, бързо се огледа в двете посоки, отново настъпи газта и рязко зави наляво. След половин километър завиха надясно по широко колело и скоро летяха по Шанз Елизе. Лангдън се обърна към Лувъра. Полицията като че ли не ги преследваше. Морето от сини светлини се събираше при музея.

Когато пулсът му най-после се успокои, той се обърна напред и каза:

— Страхотно изпълнение.

Софи сякаш не го чу. Очите й бяха приковани право напред в трикилометровата магистрала с луксозни магазини. Посолството се намираше само на три километра. Лангдън се отпусна на седалката.

„На нас като дилемата.“

Бързото мислене на Софи го впечатляваше.

Мадоната на скалите.

Тя беше казала, че дядо й е оставил нещо зад картината. „Последно послание?“ Робърт не можеше да не се удиви на невероятното скривалище, което бе избрал Сониер. Мадоната на скалите беше поредната подходяща връзка във веригата от взаимосвързани символи. Изглежда, уредникът с всеки следващ ход бе потвърждавал страстта си към тайната и дяволита страна на Леонардо да Винчи.

Леонардо получил поръчката за Мадоната на скалите от организация, известна като Орден на непорочното зачатие. Картината била предназначена за олтарния триптих в черквата на ордена „Сан Франческо Гранде“ в Милано. Монахините дали на художника точни размери и желаната тема — Богородица, малкия Йоан Кръстител, Уриил и младенеца Иисус, подслонени в пещера. Въпреки че Леонардо изпълнил поръчката, орденът ужасено я отхвърлил — картината била пълна със смущаващи детайли.

Тя изобразяваше облечената в синьо седяща Мадона, прегърнала с ръка бебе, вероятно младенеца Иисус. Срещу нея седеше Уриил, също с бебе, вероятно малкия Йоан Кръстител. Странно обаче, вместо обичайната сцена, в която Иисус благославя Йоан, тук Йоан благославяше Иисус… и Иисус се покоряваше на властта му! Още по-обезпокоително бе това, че Богородица държеше едната си ръка високо над главата на Йоан и правеше определено заплашителен жест. Пръстите й бяха свити като нокти на орел, сграбчили невидима глава. И накрая, най-очевидният и плашещ образ: точно под свитите пръсти на Мадоната, Уриил сякаш сечеше с ръка невидимата глава, стисната в пръстите на Богородица.