Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Трябва да ви задам един последен въпрос, господин Лангдън. — „И от него може би зависи цялото ви бъдеще.“ — Надписът на пода явно не е доказателство за вашата вина и все пак Фаш е заявил на хората си, че е убеден във виновността ви. Сещате ли се за някаква друга причина, поради която капитанът смята, че вие сте убиецът?

Професорът помълча няколко секунди.

— Не.

Тя въздъхна. „Това означава, че Фаш лъже.“ Нямаше представа защо, но това не бе от значение. Оставаше фактът, че Безу Фаш е решен на всяка цена да прати Робърт Лангдън зад решетките. Софи имаше нужда от американеца и тази дилема и оставяше само едно логично заключение.

„Трябва да заведа Лангдън в американското посолство.“

Криптографката се обърна към прозореца и погледна през вградената в дебелото стъкло алармена мрежа. Ако скочеше от тази височина, Лангдън щеше да си строши краката. Най-малко.

Въпреки това Софи взе решение. Независимо дали го искаше, Робърт Лангдън щеше да избяга от Лувъра.

— Какво искаш да кажеше това „не отговаря“? — Фаш не вярваше на ушите си. — Обаждаш се на мобифона й, нали? Видях, че е у нея.

Коле вече от няколко минути се опитваше да се свърже със Софи.

— Може да й е паднала батерията. Или да е на безшумен режим.

Фаш бе разтревожен след телефонния разговор с директора на криптографския отдел. След като затвори, той отиде при Коле и му нареди да открие агент Нево. Лейтенантът не успя и сега Фаш крачеше назад-напред като лъв в клетка.

— Защо се обаждаха от криптографията? — осмели се да попита Коле.

Фаш се обърна към него.

— За да ни съобщят, че не са открили нищо за древните оди за лимони.

— Само за това ли?

— Не. Освен това казаха, че числата били прогресия на Фибоначи, обаче подозирали, че не означават нищо.

Лейтенантът се обърка.

— Но нали вече пратиха агент Нево да ни го съобщи?

— Не са я пратили — изръмжа Фаш. — Какво?!

— По моя заповед директорът пратил нашите снимки на целия си екип. Когато пристигнала, агент Нево само погледнала снимките на Сониер и на кода и без да каже нито дума, излязла. Директорът каза, че поведението й не му направило впечатление, тъй като било нормално да е разстроена.

— Разстроена ли? Да не би за пръв път да вижда снимка на труп?

Фаш помълча малко.

— И аз не го знаех, както и директорът, преди да му каже негов колега, но Софи Нево е внучка на Жак Сониер.

Коле онемя.

— Директорът каза, че Нево никога не била споменавала за Сониер пред него. Предполагал, че не желаела да я толерират заради прочутия й дядо.

„Нищо чудно, че снимките са я разстроили.“ Лейтенантът не можеше да проумее такова злополучно съвпадение — млада жена да разчита код, написан от убития й дядо. И все пак поведението й не му се струваше логично.

— Но тя очевидно е определила числата като прогресия на Фибоначи, защото дойде тук и ни го каза . Не разбирам защо е напуснала службата, без да предупреди никого, че е разгадала кода.

Коле се сещаше само за едно обяснение. Че Сониер е написал фалшив код на пода с надеждата Фаш да включи криптографи в следствието и внучка му да научи какво се е случило с него. Що се отнасяше до останалата част от съобщението, дали уредникът по някакъв начин не пращаше съобщение на Нево? И в такъв случай какво й говореше това съобщение? И какво беше мястото на Лангдън в него?

Преди да успее да развие тези си разсъждения, тишината в пустия музей бе нарушена от вой на аларма. Звънът идваше от Голямата галерия.

— Alarme! — извика един от агентите, вперил поглед в информацията от охранителния център на Лувъра. — Grand galerie! Toilettes messiuers! 34 34 Аларма! В Голямата галерия! Мъжките тоалетни! (фр.) — Б. пр.

— Къде е Лангдън? — викна Фаш.

— Още е в мъжката тоалетна! — Лейтенантът посочи мигащата червена точица на екрана на лаптопа. — Трябва да е разбил прозореца! — Коле знаеше, че американецът няма да стигне далеч. Въпреки че френските противопожарни правила изискваха прозорците на височина над петнадесет метра в обществени стради да могат да се чупят в случай на пожар, излизането през прозорец на втория етаж на Лувъра без помощта на противопожарна кола щеше да е самоубийство. Нещо повече, в западния край на крилото „Денон“ нямаше нито дървета, нито трева, коита да омекотят падането. Точно под прозореца на тоалетната минаваше двулентовата Плас дю Карусел. — Боже мой! — възкликна полицаят. — Тръгва към прозореца!

Фаш вече бе извадил пистолета си и изскочи от кабинета.