Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Има ли някаква вероятност да ни е разкрил? — попита Фаш.

Коле поклати глава.

— Все още наблюдаваме движение в мъжката тоалетна, следователно проследяващият чип е в него. Да не би да му е прилошало? Ако беше намерил чипа, щеше да го извади и да се опита да избяга.

Фаш си погледна часовника и каза:

— Ще изчакаме.

И все пак продължаваше да е загрижен. Още от самото начало на операцията Коле усещаше в него необичайно напрежение. Обикновено безпристрастен и хладнокръвен, тази нощ капитанът изглеждаше възбуден, сякаш в случая имаше нещо лично.

„Нищо чудно — помисли си Коле. — Фаш отчаяно се нуждае от този арест. — В последно време министерският съвет и медиите ставаха все по-открито критични към агресивната тактика на капитана, към сблъсъците му с посолства на могъщи държави и огромните разходи за нова техника. Тази нощ един извършен с модерни технически средства арест на американец, обвинен в убийството на известна личност, щеше да запуши устата на противниците му и да му гарантира запазването на поста за още няколко години, докато не дойде време да се пенсионира с прилична пенсия. — Бог знае, че пенсията му трябва — каза си лейтенантът. Фаш изпитваше и професионална, и лична страст към техниката. Говореше се, че преди няколко години вложил всичките си спестявания в технологичната си лудост и изгубил и ризата на гърба си. — А Фаш е човек, който носи само най-скъпи ризи.“

Имаше предостатъчно време. Макар и злополучна, странната поява на Софи Нево не беше проблем. Нея вече я нямаше, а Фаш имаше да изиграе още няколко коза.

Оставаше да съобщи на Лангдън, че жертвата е написала името му на пода. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Реакцията на американеца към тази улика наистина щеше да е показателна.

— Господин капитан? — извика от другия край на кабинета един от агентите. — Търсят ви.

— Кой? — попита Фаш.

— Директорът на криптографския отдел.

— И?

— Отнася се за Софи Нево, господине. Нещо не е наред.

Беше време.

Сила слезе от черното ауди, усети нощния вятър да шумоли в гънките на широките му дрехи и се почувства могъщ. „Ветровете на промяната вече задухаха.“ Знаеше, че задачата, която му предстои, изисква повече хитрост, отколкото физическа сила, и остави пистолета си в колата. Учителя го беше снабдил с „Глок“-21 с тринадесет патрона. „Смъртоносното оръжие няма място в Божи дом.“ В този час площадът пред грамадната катедрала пустееше, само от отсрещната страна на Плас дьо Сулпис се виждаха две невръстни проститутки, които предлагаха стоката си на окъснелите туристи. Привлекателните им тела събудиха познат копнеж в слабините му. Бедрото му инстинктивно се стегна и бодливият ремък болезнено се впи в плътта му.

Похотта мигновенно се изпари. Сила вече от десет години се лишаваше от всякакви сексуални удоволствия, дори от ръкоблудство. Такъв беше „Пътят“. Знаеше, че е жертвал много, за да следва Opus Dei, ала и бе получил много в замяна. Обетът за безбрачие и отказът от всички лични вещи не можеха да се смятат за жертва. Като се имаше предвид бедността, от която идваше, и сексуалните ужаси, които беше преживял в затвора, безбрачието бе желана промяна.

Сила се връщаше във Франция за пръв път, откакто го бяха арестували и пратили в затвор в Андора. Усещаше, че родината поставя изкупената му душа на изпитание с жестоки спомени. „Ти се прероди“ — напомни си той. Днес верността му към Бог го бе принудила да извърши греха на убийството и това беше жертва, която щеше да се наложи вечно да пази скрита в сърцето си.

„Мярка за твоята вяра е болката, която можеш да изтърпиш“ — бе му казал Учителя. Сила познаваше болката и беше готов да му докаже, че е достоен.

Закрачи към входа на катедралата. Спря в сянката на масивния вход и дълбоко си пое дъх. Едва сега напълно съзнаваше какво предстои да извърши и какво го очаква вътре.

„Ключовият камък. Той ще ни отведе до голямата цел.“

Сила вдигна призрачнобелия си юмрук и три пъти удари по вратата. След секунди резетата на огромната дървена порта започнаха да се вдигат.

Софи се чудеше кога Фаш ще разбере, че не е напуснала сградата. Виждаше, че Лангдън е ужасен, и се запита дали бе постъпила правилно, като го накара да дойде в тоалетната.

„Какво друго трябваше да направя?“

Представи си трупа на дядо си, гол и проснат с разперени ръце и крака на пода. Някога той беше означавал всичко за нея, ала тази нощ тя с изненада установяваше, че не изпитва почти никаква скръб. Жак Сониер вече бе чужд човек за внучка си. Близостта им се беше изпарила за миг през една майска вечер, когато Софи бе на двадесет и две. „Преди десет години.“ Беше се прибрала една седмица по-рано от специализация в Англия и неволно бе видяла дядо си да се занимава с нещо, което очевидно не беше предназначено за нея. До ден днешен не можеше да повярва.