Дан Браун - Шифърът на Леонардо

„Ако не го бях видяла със собствените си очи…“

Прекалено засрамена и смаяна, за да изтърпи мъчителните опити на дядо й да й обясни, Софи незабавно се бе изнесла, беше взела спестяванията си и си бе намерила малък апартамент с няколко съквартирантки. Беше се заклела да не разказва на никого какво е видяла. Дядо й отчаяно се бе опитвал да се свърже с нея, беше й пращал картички и писма, бе я умолявал да се срещнат, за да й обясни. „Как да ми обясни?“ Тя му беше отговорила само веднъж — за да му забрани да й се обажда и да се среща с нея на публични места. Страхуваше се, че обяснението му ще е по-ужасно от самия инцидент.

Колкото и да бе невероятно, Сониер така и не се беше отказал и след десет години Софи пазеше в едно чекмедже на скрина си купища неразпечатани писма. За негова чест, той нито веднъж не бе нарушил забраната й да й телефонира.

„До днес следобед.“

— Софи? — Гласът му по телефонния секретар прозвуча сепващо старчески. — Много време се подчинявах на желанието ти и ми е мъчително трудно да ти се обадя, но трябва да разговарям с теб. Случи се нещо ужасно.

Застанала в кухнята на парижкия си апартамент, Софи се вледени, когато го чу след толкова години. Нежният му глас отприщи порой от мили детски спомени.

— Моля те, изслушай ме, Софи. — Говореше й на английски, както едно време. „На френски ще говориш в училище. Вкъщи ще говориш на английски.“ — Не може вечно да ми се сърдиш. Не прочете ли писмата, които ти пращах? Още ли не си разбрала? — Той замълча за миг. — Трябва веднага да поговорим. Моля те, изпълни поне това желание на дядо си. Обади ми се в Лувъра. Незабавно. Мисля, че и двамата сме в огромна опасност.

Софи зяпна телефонния секретар. „В опасност ли?“ Какви ги говореше дядо й?

— Принцесо… — Гласът му секна от вълнение, което й беше непонятно. — Знам, скрих някои неща от теб, знам, че това ми струва обичта ти. Но това беше заради собствената ни сигурност. Сега трябва да научиш истината. Моля те, трябва да ти кажа истината за твоето семейство.

Софи внезапно чу туптенето на сърцето си. „Моето семейство ли?“ Родителите й бяха загинали, когато бе била четиригодишна. Автомобилът им беше паднал от мост в една река. Баба й и по-малкият й брат също бяха пътували в колата и тя само за миг бе изгубила цялото си семейство. Пазеше цяла кутия с вестникарски изрезки, които го доказваха.

Думите му я изпълниха с неочакван копнеж. „Моето семейство!“ В този момент й се явиха образи от съня, от който безчет пъти се беше събуждала като момиченце: „Моето семейство е живо! И се прибира у дома!“ Но също като в съня й, картините се изпариха във въздуха.

„Твоето семейство е мъртво, Софи. Никога няма да се прибере у дома.“

— Софи… — продължи дядо й. — Години наред чаках, за да ти кажа. Чаках подходящия момент, но сега времето изтича. Обади ми се в Лувъра. Веднага щом получиш съобщението. Ще чакам тук цяла нощ. Боя се, че и двамата сме в опасност. Трябва да научиш много неща.

Съобщението свърши.

Софи трепереше. Обмисли думите на дядо си, реши, че има само една логична възможност — и тогава разбра истинското му намерение.

Това бе примамка. Очевидно дядо й отчаяно искаше да я види. Опитваше всичко. Отвращението й към него стана още по-силно. Зачуди се дали не е смъртно болен и дали не иска за последен път да се срещне с нея. В такъв случай бе избрал правилния подход.

„Моето семейство.“

Сега, в сумрачната мъжка тоалетна в Лувъра, тя чуваше отгласи от телефонното съобщение. „Софи, и двамата сме в опасност… Обади ми се…“

Не му се беше обадила. Дори не бе имала такова намерение. Сега обаче към скептицизма й беше отправено страшно предизвикателство. Дядо й лежеше убит в музея. И бе написал код на пода. Код, предназначен за нея. Беше убедена в това.

Въпреки че не разбираше значението на посланието, Софи бе сигурна, че тайнственият му характер е още едно потвърждение на адресата му. Нейната страст, и склонност към криптографията бяха резултат от живота с Жак Сониер — самият той фанатично влюбен в кодове, игрословици и загадки. „Колко недели заедно сме разгадавали криптограмите и сме решавали кръстословиците във вестниците?“

На дванадесет години Софи можеше да решава кръстословиците в „Монд“ без чужда помощ и дядо й започна да я занимава с кръстословици на английски, математически загадки и различни видове шифри. Тя поглъщаше всичко. Накрая превърна страстта си в професия, като постъпи на работа в криминалната полиция.