Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Невъзможно — изпелтечи Робърт. — Аз имам алиби. След лекцията направо се прибрах в хотела. Можете да проверите на рецепцията.

— Фаш вече е проверил. Оказва се, че сте взели ключа от стаята си от портиера към десет и половина. За съжаление, убийството е било извършено по-скоро към единайсет. Спокойно може незабелязано да сте напуснали хотелската си стая.

— Това е лудост! Фаш няма доказателства!

Очите на Софи се разшириха, сякаш питаше: „Няма доказателства ли?“

— Господин Лангдън, името ви е написано на пода до трупа и в бележника на Сониер пише, че трябва да сте били при него приблизително по времето на убийството. — Тя замълча за миг. — Фаш има повече от достатъчно доказателства, за да ви задържи за разпит.

Лангдън разбра, че има нужда от адвокат.

— Не съм го убил.

Софи въздъхна.

— Това не ви е американската телевизия, господин Лангдън. Във Франция законът защитава полицията, а не престъпниците. За нещастие, в този случай трябва да се съобразяваме с пресата. Жак Сониер беше много известна и обичана личност в Париж и утре сутрин убийството му ще вдигне голям шум. Фаш ще е под постоянен натиск да даде изявление и ще изглежда много по-добре, ако вече има арестуван заподозрян. Независимо дали сте виновен, ЦУКП най-вероятно ще ви задържи, докато не установи какво всъщност се е случило.

Лангдън се чувстваше като животно, затворено в клетка.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото вярвам, че сте невинен, господин Лангдън. — Софи го погледна в очите. — И защото отчасти аз съм виновна да загазите.

— Моля? Вие ли сте виновна, че Сониер се е опитал да ме инкриминира?.

— Сониер не се е опитал да ви инкриминира. Това е грешка. Съобщението на пода е било предназначено за мен.

Лангдън имаше нужда от време, за да смели тази информация.

— Не ви разбирам.

— Съобщението не е било предназначено за полицията. А за мен. Бил е принуден да направи всичко толкова бързо, че не е осъзнал как ще го приеме полицията. — Младата жена замълча за миг. — Числовият код е безсмислен. Сониер го е написал, за да осигури участието на криптографи и аз колкото може по-скоро да науча какво се е случило с него.

Професорът окончателно се обърка. Разбираше само защо Софи Нево му помага. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Тя очевидно вярваше, че уредникът й е оставил послепис, за да й каже да намери Лангдън.

— Но защо смятате, че съобщението е за вас?

— Заради Витрувианския човек — безизразно отвърна криптографката. — Тази скица е любимата ми творба на Леонардо. Тази нощ той го е използвал, за да привлече вниманието ми.

— Почакайте. Искате да кажете, че уредникът е знаел кое е любимото ви произведение, така ли?

Тя кимна.

— Съжалявам. Всичко съвсем се обърка. Ние с Жак Сониер…

Гласът й секна и Лангдън долови в него внезапна меланхолия, мъчително минало, скрито под повърхността. Между Софи и Жак Сониер очевидно бе имало някаква особена връзка. Той внимателно се вгледа в красивата млада жена. Знаеше, че застаряващите французи често си взимат млади любовници. Въпреки това Софи Нево някак си не му приличаше на „гледана жена“.

— Преди десет години се скарахме — прошепна тя. — Оттогава почти не сме разговаряли. Когато през нощта в криптографския отдел се получи съобщението за убийството му и видях снимките на трупа и текста на пода, разбрах, че се е опитвал да ми прати съобщение.

— Заради Витрувианския човек ли?

— Да. И заради буквите „P.S.“.

— Постскриптум?

Софи поклати глава.

— Това са моите инициали.

— Но вие се казвате Софи Нево.

Тя се извърна.

— Така ме наричаше той, когато живеех при него. — Криптографката се изчерви. — „Принцеса Софи“.

Лангдън нямаше какво да отговори.

— Глупаво е, знам — каза тя. — Но беше преди години. Тогава бях момиченце.

— Познавали сте го като момиченце?

— Много добре — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Жак Сониер ми е дядо.

— Къде е Лангдън? — попита Фаш от вратата на командния пункт и издиша дима от цигарата си.

— Още е в мъжката тоалетна, господин капитан. — Лейтенант Коле очакваше този въпрос.

— Какво се разтакава толкова — изсумтя капитанът.

Погледна екрана на лаптопа над рамото на Коле и лейтенантът почти чу въртенето на зъбните колелца в главата му. Фаш се бореше с желанието си да отиде при Лангдън. В идеалния случай обектът на наблюдението получаваше колкото може по-голяма свобода на действие, за да му се внуши измамно чувство за сигурност. Американецът трябваше да се върне по собствена воля. Само че се бавеше вече близо десет минути. Прекалено дълго.