Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Опита се да повдигне свитите си юмруци и да натисне клаксона, но вместо това се свлече настрани върху седалката и се отпусна до Учителя, стиснал гърлото си с ръце. Дъждът навън се усилваше. Реми вече не виждаше нищо, но усещаше, че лишеният му от кислород мозък се е вкопчил в последните остатъци от яснота. Докато светът му бавно потъваше в мрак, Реми Легалудек можеше да се закълне, че чува тихия прибой на Ривиерата.

Учителя излезе от лимузината и с радост установи, че никой не гледа в неговата посока. „Нямах друг избор — каза си той и се изненада, че не изпитва угризения от това, което току-що бе направил. — Реми сам си избра съдбата.“ Още отначало се бе опасявал, че когато изпълни задачата си, може да се наложи да го очисти, ала прислужникът нагло се беше показал в черквата „Темпъл“ и бе ускорил тази необходимост. Естествено неочакваната поява на Робърт Лангдън в Шато Вилет беше изправила Учителя пред неочакван късмет и сложна дилема едновременно. Американецът бе донесъл ключовия камък направо в ръцете им и с това приятно го беше изненадал, но и бе пратил полицията подире им. Из цялото имение имаше отпечатъци от пръстите на Реми. Както и при подслушвателния пост. Учителя бе благодарен, че е взел такива мерки, за да не допусне каквато и да е връзка между Реми и себе си. Никой не можеше да го замеси, ако прислужникът не пропееше. Това вече нямаше да се случи.

„Едно слабо място по-малко — помисли си той и тръгна към задната врата на лимузината. — Полицията няма да има представа какво се е случило… и няма да са останали очевидци, които да ме изобличат.“ Учителя се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, отвори вратата и се качи в просторното купе.

След няколко минути Учителя прекосяваше Сейнт Джеймс Парк. „Сега остават само двама души. Лангдън и Нево.“ С тях щеше да е много по-сложно. Но щеше да се справи. В момента обаче трябваше да се заеме с криптекса.

Той триумфално насочи поглед към целта си. „Във Лондон този рицар спи до днес.“ Още щом беше чул стихотворението, бе разбрал отговора. Въпреки това не се изненадваше, че другите не са се досетили. „Аз имам нечестно спечелено преимущество.“ След като месеци наред беше подслушвал разговорите на Сониер, Учителя бе чувал великия магистър да споменава за този знаменит рицар и да изразява към него почти същата почит като към Леонардо. Все още обаче беше загадка как тази гробница ще разкрие паролата.

„Кълбото там го няма…“

Учителя смътно си спомняше снимките на известната гробница и по-точно нейната най-специфична особеност. „Величествено кълбо.“ Огромната сфера отгоре бе почти също толкова голяма, колкото самата гробница. Присъствието й колкото го насърчаваше, толкова го безпокоеше. От една страна, това ясно посочваше гробницата, и все пак, според стихотворението, липсващата част от загадката беше кълбо, което трябвало да е там, но липсвало надяваше се, че ще открие отговора, когато разгледа гробницата внимателно.

Дъждът продължаваше да се усилва и той пъхна криптекса още по-дълбоко в десния си джоб, за да го предпази от влагата. В левия бе малкият револвер. След няколко минути той вече влизаше в тихата, почти хилядолетна сграда.

Точно в този момент епископ Арингароса излизаше на дъжда. Слезе от малкия самолет на летище „Бигин Хил“ и се уви в расото си. Беше се надявал да го посрещне капитан Фаш. Вместо това към него се приближи млад британски полицай с чадър.

— Епископ Арингароса? Капитан Фаш трябваше да тръгне. Помоли ме да се погрижа за вас. Предложи да ви откарам в главното ни управление. Смята, че там ще сте в безопасност.

„В безопасност ли?“ Арингароса погледна тежкото куфарче с ватикански чекове в ръката си. Почти го бе забравил.

— Да, благодаря ви.

Епископът се качи в полицейската кола. Чудеше се къде може да е Сила. След няколко минути полицейската радиостанция му даде отговора.

Орм Корт 5.

Арингароса мигновено позна адреса.

Центърът на Opus Dei в Лондон.

Той рязко се обърна към шофьора.

— Веднага ме закарайте там!

Очите на Лангдън не се бяха откъсвали от компютърния екран от началото на търсенето. Пет минути. Само два отговора. И двата не вършеха работа. Започваше да се безпокои.

Памела Гетъм беше в съседната стая и приготвяше топли напитки. Робърт и Софи неразумно бяха попитали дали не могат да получат и кафе и ако се съдеше по звуците на микровълновата фурна, молбата им щеше да бъде възнаградена с нескафе.