Когато прекрачи прага, Лангдън усети, че външният свят мигом изчезва. Нямаше автомобилен рев. Нямаше дъжд. Само оглушителна тишина, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше.
Подобно на почти всички посетители, двамата незабавно вдигнаха погледи нагоре, където покривът като че ли избухваше високо над тях. Сиви каменни колони се издигаха като секвои и потъваха в сенките, описваха изящни арки над шеметни бездни и после се стрелваха надолу към каменния под. Широката пътека към северния трансепт приличаше на дълбок каньон между вертикални стени от витражи. В слънчеви дни подът на абатството се покриваше с пъстри петна пречупена светлина. Днес дъждът и сумракът придаваха на грамадното пространство призрачен вид… по-скоро на крипта, каквато всъщност представляваше.
— Почти няма хора — прошепна Софи.
Лангдън бе обзет от разочарование. Бе се надявал да има много повече хора. „По-оживено обществено място.“ Не му се щеше да се повтори преживяното в пустия „Темпъл“. Беше очаквал известно чувство за сигурност в този популярен туристически обект, ала спомените му от многолюдните лондонски навалици бяха от кулминацията на летния сезон. Днес бе дъждовна мартенска сутрин. Вместо тълпи и искрящи витражи, виждаше само мрачен гол под и тъмни пусти ниши.
— Минахме през детектори за метал — очевидно усетила опасенията му, напомни Софи. — Никой не може да влезе с оръжие.
Той кимна, но не се успокои. Бе предложил да съобщят в лондонската полиция, но Софи не знаеше кой от местните власти може да е замесен. „Трябва да си вземем криптекса — беше настояла тя. — Той е ключът към всичко.“
Имаше право естествено.
Ключът към спасяването на Лий. Ключът към Светия Граал. Ключът към разкриването на онзи, който стоеше зад всичко това.
За нещастие, единствената възможност да си върнат ключовия камък, изглежда, бе тук… при гроба на Исак Нютон. Онзи, в когото беше криптексът, трябваше да дойде, за да разшифрова последната парола, и ако вече не си бе отишъл, Софи и Лангдън възнамеряваха да му устроят капан.
Двамата се запътиха наляво, за да излязат на открито, и продължиха по една сумрачна странична пътека зад редица пиластри. Робърт не можеше да се отърси от мисълта за Лий Тибинг, пленник в собствената си лимузина. Човекът, който беше заповядал да убият ръководителите на Ордена на Сион, нямаше да се поколебае да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя. Каква жестока ирония, че Тибинг, един съвременен британски рицар, беше заложник в търсенето на своя сънародник сър Исак Нютон.
— Накъде? — попита Софи. Професорът нямаше представа.
— Трябва да потърсим екскурзовод и да попитаме.
Лангдън разбираше, че не бива безцелно да се мотаят из сградата. Уестминстърското абатство представляваше хаотичен лабиринт от мавзолеи, странични помещения и гробни ниши. Също като лувърската Голяма галерия, то имаше само един вход — вратата, през която бяха влезли. Посетителят лесно можеше да влезе, но трудно можеше да излезе. „Буквално капан за туристите“, както го беше нарекъл един заблудил се колега на Лангдън. Подобно на повечето катедрали, хоризонталният план на абатството имаше формата на огромен кръст. За разлика от повечето катедрали обаче, входът му бе отстрани , вместо през нартекса в дъното на наоса. Нещо повече, към него беше пристроен огромен манастир. Само една погрешна стъпка и човек се изгубваше в хаоса от дворове, заобиколени от високи стени.
— Екскурзоводите са в тъмночервени дрехи — каза Робърт и тръгна към центъра на черквата. Погледна настрани към високия позлатен олтар в края на южния трансепт и зърна неколцина души да пълзят на четири крака. Такова поклонение бе често срещана гледка в Ъгъла на поетите, макар че далеч не беше толкова свещено, колкото изглеждаше. „Туристите правят отпечатъци от надгробните плочи.“
— Не забелязвам екскурзоводи — рече Софи. — Не можем ли сами да намерим гроба?
Без да каже нито дума, Лангдън я поведе към центъра на абатството и посочи надясно. Когато видя цялата дължина на главния кораб на сградата, Софи сепнато ахна, после въздъхна:
— Добре, да потърсим екскурзовод.
В този момент до величествения гроб на сър Исак Нютон зад паравана на хора на стотина метра от тях стоеше самотен посетител. Учителя вече от десетина минути разглеждаше паметника.
Гробницата на великия учен представляваше масивен саркофаг от черен мрамор, върху който беше изваяно полегналото тяло на сър Исак Нютон, гордо облегнат на купчина от собствените му книги — „Божественост“, „Хронология“, „Оптика“ и „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica“ 85 85 „Математически принципи на естествената философия“ (лат.). — Б. пр.
. B краката му стояха две крилати момченца със свитък в ръце. Зад тялото му се издигаше пирамида. Въпреки че и самата тя изглеждаше странно, изобразената в средата на стената й гигантска фигура привличаше цялото внимание на Учителя. Кълбо.
Читать дальше